Ако едно дърво падне в гората и смачка демон, бива ли прокълнато?
Пърси събори още едно дърво, а след това и трето. Това им спечели няколко секунди, но съвсем не бе достатъчно. Внезапно мракът пред тях се сгъсти. Пърси осъзна какво означава това точно навреме. Спря Анабет преди да паднат в пропастта отвъд скалата.
— Какво? — попита тя. — Какво има?
— Пропаст — изпъшка той. — Дълбока пропаст.
— Някъде да вървим сега?
Пърси не виждаше дъното на пропастта. Можеше да е дълбока три метра, а можеше и да е триста. Нямаше представа къде е дъното. Можеха да скочат и да се надяват на най-доброто, но той се съмняваше, че в Тартара някога се случва нещо добро.
Това им оставяше два варианта — да завият надясно или наляво по ръба.
Канеше се да избере напосоки, когато един крилат демон се спусна пред него и започна да кръжи над пропастта извън обхвата на меча му.
Добре ли се поразходихте? — попита безтелесният глас и отекна навсякъде около тях.
Пърси се обърна и видя как араите излизат от гората и образуват полукръг около тях. Една хвана Анабет за ръката. Момичето извика и използва джудо хватка, с която преметна чудовището и го събори върху врата му с удар, от който всеки кечист би се възгордял.
Демонът се разпадна на прах, но когато Анабет се изправи, освен сляпа изглеждаше и уплашена.
— Пърси? — извика тя, а в гласа й се долови паника.
— Тук съм.
Опита се да постави ръка на рамото й, но установи, че тя не е до него. Пробва отново, ала тя отново бе на няколко крачки встрани. Бе като да се опитва да хване слънчево зайче.
— Пърси? — проплака Анабет. — Защо ме остави?
— Не съм! — Той се обърна към араите, треперещ от ярост. — Какво й сторихте?
Нищо — отвърнаха демоните. — Любимата ти си спечели специално проклятие, излязло от горчилката на някой, когото си изоставил. Нарани една невинна душа, като я остави самотна. Сега най-ужасното й желание се сбъдна. Анабет позна отчаянието й. Сега ще погине самотна и изоставена.
— Пърси? — разпери ръце Анабет в опит да го хване. Араите се отдръпнаха и я оставиха да се препъва в мрака.
— Кого съм изоставил? — попита Пърси. — Аз никога…
Внезапно стомахът му се сви. Почувства се все едно е паднал в пропастта.
Думите прозвънтяха в главата му: „Нарани една невинна душа… самотна и изоставена“.
Спомни си острова и пещерата с блещукащите кристали, масата за вечеря, на която сервираха невидими въздушни духове.
— Но тя не би го сторила — прошепна той. — Никога не би ме проклела.
Очите на демоните заблестяха едновременно. Пърси потрепери. Болката в гърдите му се усили, все едно някой завъртя кинжал в тялото му.
Анабет залиташе сред демоните и отчаяно викаше името му. Пърси искаше да я последва, но знаеше, че араите няма да му позволят. Единствената причина, поради която не я бяха убили, бе, че нещастието й им доставяше наслада.
Пърси стисна зъби. Не му пукаше колко проклятия ще понесе. Трябваше да спаси Анабет от тези ужасни старици, да я предпази доколкото може. Той извика гневно и се хвърли в атака.
XXXI. Пърси
Планът проработи за около минута, през която Пърси се почувства сякаш печели. Въртоп мина през араите все едно са направени от пудра захар. Една от тях се паникьоса и се заби в дърво. Друга изпищя и се опита да избяга, но Пърси сряза крилете й и я изпрати в пропастта.
Всеки път, когато някой демон загинеше, Пърси усещаше все по-голям ужас, тъй като ново проклятие се стоварваше отгоре му. Някои бяха остри и болезнени — мушване в стомаха, изгаряне като от факла. Други бяха не толкова очевидни — кръвта му се смразяваше, дясното му око започна да играе в нервен тик.
Сериозно, кой идиот използва последния си дъх, за да те прокълне с: „Да му заиграе окото дано“?
Знаеше, че е убил много чудовища, но никога не го бе приемал от тяхната гледна точка. Сега почувства цялата им болка и горчилка. Тя го заля и изсмука силите му.
А араите нямаха чет. Шест нови се появяваха на мястото на всяка посечена.
Накрая ръката му натежа. Болка прониза цялото му тяло, а погледът му се замъгли. Опита се да стигне Анабет, но тя бе твърде далеч, макар да продължаваше да вика името му, лутайки се сред демоните.