— Боб, аз тръгвам, със или без теб — каза тя. — Ще помогнеш ли?
Малък Боб измяука и започна да мърка, след което отърка глава в брадичката на Боб.
Титанът погледна Пърси, но изражението му остана неразгадаемо. Дали бе ядосан, или замислен? Планираше ли отмъщение, или просто се чувстваше засегнат, че Пърси го е излъгал за това, че са приятели?
— Има едно място — каза Боб накрая. — Има гигант, който може би ще може да ни помогне.
Анабет едва не изпусна Пърси.
— Гигант? О, не, Боб. Гигантите са зли.
— Но този е добър — настоя Боб, — довери ми се. Ще ви отведа при него… стига Полибот и останалите да не ни настигнат преди това.
XXXIII. Джейсън
Джейсън заспа на пост, а това не бе никак добре, особено предвид факта, че постът му бе на триста метра във въздуха.
Сам си беше виновен. Това се случи на сутринта след срещата с бандита Скирон. Джейсън се бореше с няколко побеснели венти, които заплашваха кораба. След като съсече последния, забрави да затаи дъх.
Глупава грешка. Когато вятърен дух се разпадне, той създава вакуум и ако не си сдържал дъха си, го изсмуква право от дробовете ти. Налягането спада толкова рязко, че моментално припадаш.
Така стана и с Джейсън.
По-лошото беше, че веднага засънува. Подсъзнателно успя да си помисли: Сериозно? Сега?
Ако не се събудеше, щеше да умре, но не можа да се съсредоточи върху тази мисъл. В съня си се оказа на върха на висока сграда. Над него бе нощното небе на Манхатън. Студен вятър развяваше дрехите му.
На няколко блока разстояние бе Емпайър Стейт Билдинг — входът към планина Олимп. Проблясна мълния и въздухът се изпълни с металическия мирис на скорошен дъжд. Върхът на небостъргача както обикновено бе осветен, но лампите му явно не работеха както трябва. Те светеха ту в оранжево, ту в червено, все едно двата цвята се бореха за надмощие.
На върха на сградата на Джейсън бяха старите му другари от лагер „Юпитер“. Броните и оръжията им, направени от имперско злато, сияеха в тъмното. Видя Дакота и Нейтън, Лейла и Маркъс. Октавиан стоеше измършавял и пребледнял, с низ от плюшени животни около кръста си. Носеше бялата си роба на авгур над червената си риза и войнишките панталони.
В центъра на редицата бе Рейна, а металните й хрътки Аурум и Аргентум стояха до нея. Когато я видя, Джейсън усети, че го пробожда чувство за вина. Бе я накарал да повярва, че двамата имат общо бъдеще. Никога не я бе обичал по този начин и макар да не я бе ухажвал, не бе отхвърлял нейните опити за това.
След това бе изчезнал, оставяйки я да се оправя самичка с лагера (е, не по свое желание, но все пак…). След това се върна в лагер „Юпитер“ с новото си гадже Пайпър и с цяла група гръцки приятели. Бяха обстреляли форума, а след това бяха избягали. Рейна отново бе останала сама, този път изправена пред война.
Затова не бе чудно, че в съня му изглеждаше уморена. Другите може би нямаше да го забележат, но той бе прекарал достатъчно време с нея, за да разпознае умората в погледа й и начина, по който раменете й се бяха схванали под бронята. Тъмната й коса бе мокра, все едно е взела бърз душ.
Римляните гледаха към вратата, водеща към покрива, все едно очакват някого.
Когато вратата се отвори, се появиха двама души. Единият от тях бе фавн — или не, поправи се наум Джейсън, — сатир. Бе научил разликата в лагера на нечистокръвните, а и тренер Хедж винаги го поправяше, щом направеше тази грешка. Римските фавни обикновено се шляеха без работа и просеха, за да се нахранят. Сатирите помагаха повече на героите. Джейсън не смяташе, че е виждал този и преди, но разпозна, че е грък. Изглеждаше спокоен и целеустремен, въпреки че е сред цяла група въоръжени римляни.
Носеше зелена риза с надпис ЗАПАЗЕТЕ ПРИРОДАТА и със снимки на застрашени животни — китове, тигри и други подобни. Нищо не покриваше косматите му крака и копита. Имаше козя брадичка, къдрава кафява коса, скрита под шапка, и тръстикова флейта, вързана на врата му. Ръцете му нервно опипваха подгъва на ризата, но от начина, по който разгледа римляните, Джейсън разбра, че е бил в битка и преди.
До него застана едно червенокосо момиче от лагера на нечистокръвните, което Джейсън разпозна — оракулът Рейчъл Елизабет Деър. Тя имаше дълга къдрава коса, обикновена бяла блуза и дънки, нашарени с нарисувани на ръка драсканици. Държеше син ластик, с който нервно потропваше по бедрото си, все едно е талисман за щастие.