XXXV. Джейсън
Джейсън първи видя ангела, застанал до щанда за сладолед.
Арго II бе пуснал котва в залива заедно с шест-седем туристически кораба. Както обикновено, смъртните не обърнаха внимание на триремата, но за да са спокойни, Джейсън и Нико се прехвърлиха на малка лодка от борда на един от туристическите кораби, така че да изглеждат като част от новопристигналата тълпа.
На пръв поглед Сплит изглеждаше готино място. Покрай залива имаше път, осеян с палмови дръвчета, а кафенетата бяха пълни с европейски тийнейджъри, които говореха на дузина различни езици и се наслаждаваха на слънчевия следобед.
Сивозеленикави хълмове се издигаха в далечината и плавно преминаваха в планинска верига. Това притесни Джейсън и той започна начесто да хвърля поглед към високите скали в очакване да види забуленото в сенки лице на Гея.
Двамата с Нико се разхождаха по пътя, когато Джейсън забеляза крилатия тип, който си купуваше сладолед от един уличен щанд. Продавачката отегчено броеше рестото, а туристите минаваха покрай огромните криле на ангела, без дори да ги поглеждат.
— Виждаш ли това? — сръчка Джейсън Нико.
— Да — отвърна Нико. — Може би е време да си купим малко сладолед.
Докато си проправяха път към щанда, Джейсън се притесни, че ангелът може да е син на Борей — повелителя на Северния вятър. Имаше същия назъбен бронзов меч като Бореадите, а последната среща между тях и Джейсън не бе завършила особено благополучно.
Този тип обаче изглеждаше по-скоро хладен, отколкото леден. Носеше червена риза, бермуди и сандали. Крилете му бяха червеникавокафяви като на огромен петел. Имаше хубав тен и черна коса, почти толкова къдрава, колкото тази на Лио.
— Този не е призрак — промърмори Нико, — нито е дошъл от Подземното царство.
— Предположих, че не е — съгласи се Джейсън. — Едва ли духовете ядат шоколадов сладолед.
— Какъв ли е тогава? — запита се Нико.
Приближиха на около десет метра и крилатият погледна право към тях. Усмихна се, посочи със сладоледа посоката зад гърба си и изчезна.
Джейсън имаше достатъчно голям опит с контролирането на въздуха, за да успее да проследи пътя му — топла струя от златисточервени искри по улицата, която мина над тротоара и издуха пощенските картички от щандовете на продавачите. Вятърът се насочи към края на алеята, където се издигаше голяма, подобна на крепост постройка.
— Обзалагам се, че това е дворецът — каза Джейсън. — Хайде!
Дори след две хилядолетия дворецът на Диоклециан бе впечатляващо място. От външната стена бе останала само розова гранитна фасада с рушащи се колони и арки от прозорци, гледащи към небето. Бе дълга около половин километър и висока почти трийсет метра. Съвременните магазини и къщи се гушеха в сянката й. Джейсън си представи как е изглеждал дворецът след като го бяха построили — с имперски стражи, разхождащи се по бойниците, и златни римски орли, блестящи по оградите.
Въздушният ангел — или каквото там беше — профуча през розовите прозорци и изчезна от другата страна. Джейсън огледа фасадата на двореца в търсене на вход. Единственият, който видя, бе малко по-нататък. Там имаше опашка от туристи, наредили се за билетче. Нямаха време да ги чакат.
— Трябва да го хванем — каза той, — дръж се!
— Но…
Джейсън сграбчи Нико и го издигна във въздуха.
Другото момче се опита да протестира, но двамата се понесоха над крепостите стени и после кацнаха в двора. Там имаше още туристи, които щракаха с фотоапаратите си.
Едно момченце се шокира, когато ги видя да кацат. След това очите му се замъглиха и то поклати глава, все едно е получило халюцинация от сока, който пие. Никой друг не им обърна внимание.
В лявата част на двора бяха разположени редица колони, поддържащи захабени сиви арки. В дясната част пък имаше бяла мраморна сграда с високи прозорци.
— Перистилът — обясни Нико. — Това бил входът към личните покои на Диоклециан. — След това се намръщи към Джейсън. — Да знаеш, че мразя да ме пипат. Повече не ме докосвай.
Джейсън целият се напрегна. Сякаш долови заплахата: „Или ще те цапардосам с меча си от стикска стомана по носа“.
Въпреки това отвърна:
— Добре, извинявай. Откъде знаеш как се нарича това място?
Нико разгледа атриума, след това се съсредоточи към стълбището в далечния ъгъл, което водеше надолу.