— Остави го, Купидоне — изграчи той. — Това не е…
Но гласът му заглъхна. Искаше да каже, че това не е работа на Купидон, но всъщност точно това му бе работата. Нещо, което Фавоний бе казал: „Нима това те изумява?“.
Най-накрая разбра историята на Психея и това защо едно смъртно момиче е изпитало такъв страх от бога. Защо бе нарушила правилото да не поглежда бог в очите. Защо се бе страхувала, че той е чудовище.
Психея бе била права. Купидон бе чудовище. Любовта бе най-жестокото от всички чудовища.
Гласът на Нико прозвуча като натрошено стъкло.
— Не бях… не съм влюбен… не обичам Анабет.
— Но ревнуваш от нея — отвърна Джейсън, — затова не искаш да си около нея. Затова не искаш… да си около него. Сега вече разбирам.
Отрицанието и борбеността на Нико се изпариха. Мракът се отдръпна, а мъртвите се отпуснаха в купчини стари кости, които станаха на прах.
— Мразех се — продължи Нико. — Мразех и Пърси Джаксън.
Купидон най-после стана видим — строен, мускулест младеж със снежнобели криле, права черна коса, обикновена бяла риза и дънки. Лъкът и колчанът на раменете му не бяха играчки, а истински оръжия за война. Очите му бяха кървавочервени, като че всяка валентинка на този свят бе дестилирана в една отровна смес. Лицето му бе красиво, но и жестоко. Трудно бе да го погледнеш. Той обаче гледаше доволно към Нико, все едно е разбрал къде трябва да стреля, за да довърши жертвата си.
— Влюбих се в Пърси — изхрачи накрая Нико, — това е истината. Това е голямата тайна.
След това погледна към Купидон.
— Доволен ли си вече?
За пръв път в погледа на Купидон се прочете съчувствие.
— Любовта невинаги те прави щастлив. — Гласът му бе някак притихнал и много по-човешки. — Понякога те прави тъжен, безкрайно, невероятно тъжен. Но поне се изправи срещу нея. Това е единственият начин да ме победиш.
С тези думи Купидон изчезна като полъх на вятъра, като последния повей от ураган. Там, където бе стоял допреди миг, имаше дълъг около метър жезъл от слонова кост, на чийто връх, върху гърбовете на три златни римски орли, почиваше кълбо от полиран мрамор с размера на бейзболна топка.
Нико се наведе и го вдигна. Той погледна към Джейсън така, все едно очакваше да го нападнат.
— Ако другите разберат…
— Ще имаш много приятели, които ще излеят целия си полубожи гняв върху всеки, който дръзне да ти каже нещо — довърши Джейсън.
Нико се намръщи и Джейсън отново почувства гнева и отвращението, които момчето изпитваше към себе си.
— Но изборът е твой — добави Джейсън. — Ти решаваш дали да споделиш, или не. Мога само да ти кажа…
— Вече не се чувствам така — промърмори Нико. — Става дума… отказах се от Пърси. Бях млад и впечатлителен. Аз не… не искам…
Гласът му потрепера и Джейсън усети, че другото момче ще се разплаче всеки момент. Джейсън не можеше да си представи колко му е било трудно, независимо от това дали все още обича Пърси, или не. Да пази тайна през всички тези години, особено през 40-те. Да отрича кой е, да се чувства напълно сам… Неговата съдба бе още по-тежка от тази на останалите герои.
— Нико — каза внимателно той, — виждал съм много смели дела през живота си, но това, което ти направи, бе може би най-смелото.
Нико вдигна очи към него. В погледа му се четеше несигурност.
— Трябва да се връщаме в кораба.
— Да. Мога да те отнеса…
— Не — отвърна Нико. — Този път ще пътуваме чрез сенките. Уморих се от ветровете!
XXXVII. Анабет
Да изгуби зрението си беше лошо, а да се почувства разделена от Пърси — ужасяващо.
Но да го гледа как умира от кръвта на горгоната, без да е способна да стори каквото и да било — това беше най-ужасното проклятие.
Боб метна Пърси на рамо като сак със спортна екипировка, а скелетното коте се намести на гърба на момчето и замърка. След това тръгна с бърз дори за титан ход, а това означаваше, че за Анабет бе почти невъзможно да спазва темпото му.
Дробовете я боляха. По кожата й отново излязоха мехури. Вероятно й трябваше още глътка огнена вода, но река Флегетон бе останала далеч зад гърба им. Тялото й бе толкова съсипано и уморено, че тя забрави какво е да не те боли нищо.