Това, което привлече вниманието на Анабет обаче, бе черепът на дракон. На петдесет метра навътре в сечището, на половината път до колибата, имаше огромен дъб, наклонен под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Драконови челюсти обграждаха ствола му, все едно чудовището е изплезило дървесен език.
— Да — промърмори Боб, — много добре.
Нищо от видяното не се видя добро на Анабет, но преди да може да възрази, Малък Боб изви гръбче и изсъска. Зад тях отекна гръмотевичен рев — звук, който Анабет не бе чувала от битката за Манхатън насам.
Тя се обърна и видя дракона, който тичаше към тях.
XXXVIII. Анабет
Най-обидното нещо бе, че драконът със сигурност беше най-красивото създание, което Анабет виждаше от падането си в Тартара насам. Люспестата му кожа блестеше в зелено и жълто като есенна гора, а очите му бяха в любимия й синьозеленикав цвят — досущ като тези на Пърси. Когато разпери ципеста яка около главата си, Анабет не можеше да не помисли, че ще бъде убита от изключително царствено и достолепно чудовище.
Освен това бе дълго като цял влак. Докато тичаше към тях, огромните му нокти прокопаваха дупки в земята, а опашката му плющеше във всички посоки. Драконът изсъска и изплю зеленикава отрова, която прогори мъха и подпали катранените ями. Въздухът се изпълни с аромата на бор и джинджифил.
Чудовището дори ухаеше добре. Подобно на повечето дракони от гръцките митове, то нямаше криле и бе по-змиевидно от зверовете, познати от приказките за рицари. И освен това беше гладно.
— Боб? — попита Анабет. — Какво е това срещу нас?
— Меонийския дракон — обясни Боб. — От Меония.
Това бе толкова полезна информация, че Анабет се изкуши да цапардоса главата на Боб със собствената му метла, само дето нямаше как да я вдигне.
— Можем ли да го убием?
— Ние двамата? — попита Боб. — Не.
Драконът изрева, сякаш за да създаде драматичен ефект и изпълни въздуха с още по-силен мирис на бор. От отровата му щеше да излезе чудесен ароматизатор за лека кола.
— Отведи Пърси на безопасно място — каза Анабет. — Аз ще го разсея.
Не знаеше как да го направи, но нямаше друг избор. Не можеше да остави Пърси да умре. Не и докато имаше силата да се бие.
— Няма нужда — отвърна Боб. — Всеки момент.
— ГРРРРРРРР!
Анабет се извърна тъкмо навреме, за да види как гигантът излиза от колибата си.
Той бе висок около шест метра — нормална височина за всеки гигант — и имаше тяло на човек и крака от змии. Нямаше оръжия и вместо броня носеше зеленикава риза от люспи. Кожата му бе с цвят на череша, а косата и брадата — с оттенъка на ръжда. Бяха сплетени с трева, листа и блатни цветя.
Извика предизвикателно, но за щастие не гледаше към Анабет. Боб я издърпа от пътя му, когато той се втурна към дракона. Сблъскаха се в странен взрив от коледни цветове — червено и зелено. Драконът изплю отровата си, а гигантът отскочи настрана. След това грабна дъбовото дърво и го изтръгна от земята с корена. Старият череп се разпадна на прах, когато гигантът завъртя дъба като бейзболна бухалка.
Опашката на дракона се уви около кръста на противника и го придърпа към оголените зъби. Но веднага щом го приближи, гигантът заби дървото право в гърлото на звяра.
Анабет се надяваше никога повече да не вижда подобна сцена. Дървото прониза шията на дракона и го притисна към земята. Корените се забиха в пръстта веднага щом докоснаха земята и закотвиха дървото така, че то изглеждаше сякаш се е издигало там от хилядолетия. Драконът започна да се гърчи, но бе прикован към земята.
Гигантът го удари по шията и се чу оглушително хрущене. Чудовището се отпусна мъртво и започна да се разпада, като остави след себе си само кости, месо, люспи и чисто нов драконов череп, чиято разтворена паст зейна около дъбовото дърво.
— Добра битка — изръмжа одобрително Боб.
Котето измърка в знак на съгласие и започна да чисти лапичките си. Гигантът срита останките от дракона и ги разгледа критично.
— Не останаха хубави кости — оплака се той, — а исках нов бастун. Хм. Поне от кожата има достатъчно за клозета.