— Приятелите ми трябва да стигнат Портите на Смъртта — каза Боб. — Това е единственият път за навън.
— Невъзможно — промърмори Дамасин. — Портите са прекалено добре охранявани.
— Но ти знаеш къде са? — живна Анабет.
— Разбира се. Всичко в Тартара тече към едно място — към сърцето му. Там са Портите на Смъртта. Не можете обаче да стигнете до там само с помощта на Япет.
— Тогава ела с нас — помоли се Анабет. — Помогни ни.
— ХА!
Анабет подскочи. Пърси промърмори в съня си:
— Ха-ха-ха…
— Дъще на Атина — каза гигантът, — аз не съм ти приятел. Веднъж помогнах на смъртните и виж докъде се докарах.
— Помогнал си на смъртните? — Анабет знаеше много за гръцките легенди, но името Дамасин не й говореше нищо. — Не разбирам.
— Тъжна история — обади се Боб. — Добрите гиганти имат тъжна история. Дамасин бе създаден, за да победи бог Арес.
— Да — съгласи се гигантът. — Като всички гиганти бях създаден срещу определен бог. Моят враг е Арес. Затова, когато се родих…
— Ти си бил неговата антитеза — предположи Анабет, — бил си миролюбив.
— Поне за гигант — отвърна Дамасин. — Скитах из полята в Меония, в земите, известни ви днес като Турция. Гледах овцете си и събирах билки. Имах хубав живот. Не желаех обаче да се бия с боговете. Мама и татко ме проклеха заради това. Но най-голямата обида бе, когато унищожих Меонийския дракон. Звярът бе убил мой приятел, затова го проследих и го пронизах с дърво през устата. Използвах силите на земята, за да може дървото да пусне корени и така приковах дракона в смъртна хватка. Исках да съм сигурен, че повече не ще вреди на смъртните. Това бе нещото, което Гея не можа да ми прости.
— Че си помогнал на някого?
— Да — Дамасин изглеждаше засрамен. — Гея отвори недрата на земята и аз пропаднах в търбуха на баща си Тартара, където той събира всичко от съзиданието, което не му е потребно.
Гигантът свали едно цветче от косата си и го загледа тъжно.
— Оставиха ме да живея и да гледам овцете си, за да разбера колко безполезно е това. Всеки ден… или поне това, което наричаме ден в туй безрадостно място… драконът се преражда и ме напада. Да го убивам е моята вечна задача.
Анабет огледа колибата и се запита колко ли хилядолетия Дамасин бе прекарал в битка с това чудовище, обречен да събира костите и месото му с ясното съзнание, че на следващия ден трябва отново да се изправи срещу него. Не можеше да си представи какво е да оцелееш и седмица в Тартара. Да прекараш вечността в изгнание тук бе повече от жестоко.
— Развали проклятието — каза тя. — Ела с нас.
— Колко просто звучи само — засмя се Дамасин. — Не мислиш ли, че не съм опитвал да се махна оттук? Но накъдето и да тръгна, отново се озовавам на същото място. Блатото е моят затвор. Не, малка героиньо. Проклятието ме е победило. Няма надежда.
— Няма надежда — повтори Боб като ехо.
— Трябва да има начин — Анабет не можеше да гледа гиганта такъв. Изражението на лицето му й напомняше за собствения й баща, за признанията му, че още е влюбен в Атина. Изглеждаше толкова тъжен и безпомощен. Желаеше нещо, а знаеше, че то е невъзможно.
— Боб има план как да стигнем до Портите на Смъртта — не се предаде тя. — Каза, че може да ни скрие в нещо, наречено Мъртвешката мъгла.
— Мъртвешката мъгла? — сопна се Дамасин на Боб. — Смяташ да ги отведеш при Ахлида?
— Няма друг начин — отвърна Боб.
— Ще умрете — каза Дамасин. — В агония. В мрака. Ахлида няма доверие никому и не помага на никого.
Боб го погледна, все едно иска да възрази, но сви устни и млъкна.
— Има ли друг начин? — попита Анабет.
— Не — отвърна Дамасин. — Мъртвешката мъгла е най-добрият план. За нещастие обаче, е ужасен план.
Анабет се почувства все едно е надвиснала отново над Ямата, неспособна да се издърпа нагоре. Не й оставаха никакви възможности.
— Не си ли струва да опитаме? — попита тя. — Ти можеш да се върнеш в света на смъртните. Да видиш отново слънцето.
Очите на Дамасин бяха като празните кухини в черепа на дракона — тъмни и безжизнени. Той хвърли един кокал в огъня и се изправи в цял ръст — огромен червен воин, облечен във вълна и драконова кожа, със сушени цветя в косата си. Анабет разбра защо е създаден срещу Арес. Арес бе най-лошият измежду боговете, гневлив и безмилостен. Дамасин бе най-добрият от гигантите, мил, любезен… И затова бе обречен на вечни мъчения.