— Поспете — каза гигантът. — Ще ви приготвя запаси за утре. Съжалявам, но не мога да сторя нищо повече.
Анабет искаше да възрази, но веднага щом чу за сън, тялото я предаде, въпреки че се бе заклела повече да не заспива в Тартара. Стомахът й бе пълен. Огънят пукаше приятно. Уханието на билки във въздуха й напомни за хълмовете около лагера на нечистокръвните през лятото, когато сатири и наяди събираха диви растения в топлите и мързеливи следобеди.
— Може би ще поспя малко — съгласи се тя.
Боб я вдигна като парцалена кукла. Тя не възрази. Постави я на леглото до Пърси и тя затвори очи.
XL. Анабет
Анабет се събуди загледана в сенките, които танцуваха под покрива на колибата. Не бе сънувала нищо. Това бе толкова необичайно, че тя се усъмни дали наистина е будна.
Пърси кротко похъркваше до нея, а Малък Боб мъркаше на корема й. Тя чу, че Дамасин и Боб си говорят.
— Не си й казал — рече Дамасин.
— Не — призна Боб, — но тя вече е прекалено уплашена.
— Така и трябва да бъде — скара му се Дамасин. — Ами ако не успееш да ги преведеш покрай Нощта?
Дамасин произнесе Нощта като име — име на нещо зло.
— Трябва да успея — отвърна Боб.
— Защо? — почуди се Дамасин. — Какво толкова са ти дали героите? Отнеха ти миналото, всичко, което някога си бил. Титаните и гигантите… писано ни е да сме врагове на боговете и на техните деца. Нали така?
— Защо тогава излекува момчето?
— И аз това се питам — въздъхна Дамасин. — Може би защото момичето ме предизвика. А може би не. Тези двамата са интересни. Невероятно е, че са стигнали толкова далеч. Достойно за възхищение. И все пак, какво повече можем да направим? Това не е наша работа. Те не са част от съдбата ни.
— Вероятно — призна Боб. — И все пак… Ти доволен ли си от съдбата си?
— Що за въпрос? Има ли някой, който да е доволен от съдбата си?
— Харесваше ми да съм Боб — промърмори титанът, — преди да започна да си спомням…
— Хм. — Чу се звук, все едно Дамасин търси нещо в кожена торба.
— Дамасин? — попита Боб. — Спомняш ли си слънцето?
Звукът спря. Анабет чу как гигантът издишва през носа си.
— Да. Беше жълто, а когато лъчите му докоснеха хоризонта, небето се обагряше в красиви шарки.
— Слънцето ми липсва — продължи Боб, — а също и звездите. Ще ми се да можех да ги поздравя отново.
— Звездите… — Дамасин произнесе думата така, сякаш е забравил значението й. — Да. Те образуваха сребърни нишки в нощното небе.
Гигантът хвърли нещо, което тежко тупна на пода.
— Но от такива приказки полза няма. Не можем…
Някъде в далечината се чу ревът на дракон.
— Какво? — изправи се Пърси. — Къде?
— Всичко е наред — хвана го за ръката Анабет.
Той обаче изглеждаше по-объркан отвсякога, осъзнал, че се намират в леглото на гигант заедно със скелет на коте.
— Този шум… къде сме?
— Какво си спомняш? — попита тя.
Пърси се намръщи. Очите му бяха будни, а раните бяха изчезнали. Само разкъсаните дрехи и тънкият слой прах и кал напомняха, че е паднал в Тартара.
— Помня демоничните бабички… нататък всичко ми е като в мъгла.
— Няма време, малки смъртни — надвисна Дамасин над тях. — Драконът се връща. Опасявам се, че ревовете му ще привлекат моите братя към вас. Те ще са тук след броени минути.
Пулсът на Анабет се ускори.
— Какво ще им кажеш, когато дойдат?
— Какво има да им казвам — направи гримаса Дамасин. — Ако ви няма, няма да има значение.
Той им подхвърли две чанти от драконова кожа.
— Дрехи, храна, вода.
Боб носеше подобна чанта, но много по-голяма. Подпираше се на метлата си и гледаше към Анабет, все едно още размишлява върху думите на Дамасин.
„Какво толкова са ти дали героите… писано ни е да сме врагове на боговете и на техните деца.“
Внезапно Анабет разбра всичко. Все едно Атина й го бе обяснила лично.
— Пророчеството на седмината — рече тя.
Пърси вече бе станал от леглото и слагаше чантата на гръб. Когато я чу, се намръщи.
— Какво за него?
Анабет стисна ръката на Дамасин и привлече вниманието му. Гигантът се намръщи. Кожата му бе груба като скала.