— По дяволите това звание!
Айдахо пое рязко и дълбоко въздух, стреснат от изблика на Тег.
— Дънкан, ще ти разкажа нещо! Веднъж, когато пристигнах за важна среща с потенциални врагове, чух как ме представя някакъв човек от помощния персонал: „Башарът е тук.“ Идеше ми да го наругая, след като се почувствах попаднал в абстрактна ситуация.
— Поява на неясно петно за ментата.
— Точно така е, разбира се. Знаех, че званието ме отделя от нещо, което не бих дръзнал да загубя. Само башар ли? Аз бях повече. Бях Майлс Тег, с което име ме бяха нарекли моите родители.
— Бил си привързан към верижката-списък с имена!
— Точно така. Дадох си сметка, че името ми се намира на известно разстояние от нещо с особено голяма важност. Майлс Тег? Не, бях някъде съвсем в началото. Чувах как майка ми казва: „Ой, какво хубаво бебе.“ Тоест имах и друго име: Хубаво Бебе…
— Спусна ли се по-надолу? — Айдахо не скри, че е очарован от чутото.
— Почувствах се уловен. Едно име води до друго, което отново води до имена, а после и до липсата им. Когато минавах през онази важна за случая зала, бях останал без име. Дръзвал ли си да го сториш някога?
— Веднъж — отбелязано с неохота.
— Всички го правим поне веднъж. Намирах се там. Бях инструктиран предварително. Знаех за всеки един от присъстващите на масата — лице, име, звание, както и множество останали подробности.
— Всъщност не си бил наистина там.
— О, виждах как лицата, очакващи да ме претеглят, се чудят и тревожат. Но те не ме познаваха!
— Което създаде в теб усещането за голяма сила, нали?
— Точно така, както ни бяха предупреждавали в училището за ментати. Запитах се: „Намира ли се в началото си този Разум?“ Не се смей. Въпросът измъчва с напразни надежди.
— Значи спуснал си се по-надолу?
Завладян от разказа на Тег, Айдахо не отчете сигналните предупреждения, идващи от окрайнините на съзнанието.
— О, да. Озовах се в прочутата Огледална зала, за която разказват и от която ни предупреждават да бягаме.
— Тогава си спомняш как си се измъкнал и…
— Да си спомням ли? Очевидно и ти си бил там. Паметта ли те изведе?
— Тя помогна.
— Въпреки предупрежденията, аз се помайвах, наблюдавайки „аза на собствените аз“ и непрестанните промени. Отражения на отраженията — до безкрайност.
— Очарованието на „сърцевината на моето аз“. Дяволски малко са съумелите да се измъкнат от подобна дълбочина. Имал си късмет.
— Не съм убеден, че трябва да се нарича късмет. Знам, че съществува Първо осъзнаване, някакво пробуждане…
— Което пък разкрива, че не е първото…
— Исках да зърна собственото си аз в корена на същото!
— Останалите участници в срещата не забелязаха ли нещо странно у теб?
— По-късно осъзнах, че съм седял с каменно изражение, скрило цялата мисловна гимнастика.
— Не си ли говорил?
— Не, бях буквално онемял. Изтълкували са го като „очакваната резервираност на башара“. Толкова за репутацията ми!
Айдахо понечи да се засмее, но си спомни за видеоочите. Моментално осъзна как наблюдателите-вардияни ще изтълкуват последните откровения. Безумна дарба в един опасен потомък на атреидите. Сестрите знаеха за огледалата. Всеки избягал оттам е подозрителен. Какво ли са му показали те?
Сякаш чул опасния въпрос, Тег продължи:
— Бях попаднал в клопката и го разбирах. Виждах се като прикован на легло в някакво подобие на живот, но това никак не ме интересуваше. Огледалата бяха всичко за мен, докато не видях майка си, изплавала като от вода. Изглеждаше почти такава, каквато беше, преди да умре.
Айдахо пое несигурно дъх. Нима Тег не знаеше, че казаното току-що от него е регистрирано от видеоочите?
— Сега сестрите ще помислят, че съм поне потенциален Куизъц Хадерах… Друг Муад’Диб. Краставици на търкалета, както ти, Дънкан, обичаше да повтаряш. Никой от двама ни няма да рискува с това. Знаем какво натвори той и не сме глупаци!
Айдахо не успя да преглътне. Ще бъдат ли приети както трябва думите на башара? Говореше истината, но все пак…
— Тя ме хвана за ръката — продължи Тег. — Чувствах го! Така ме изведе от онази зала. Очаквах да я видя седнала до мен на масата. Ръката ми все още потръпваше от нейното докосване, но самата тя вече си бе отишла. Знаех го. Трябваше просто да застана мирно и да поема командването. Сестринството можеше да придобие важни преимущества при онази среща и аз направих всичко необходимо, за да ги има.
— Да не би майка ти да е имплантирала…
— Не! Видях всичко така, както светите майки гледат в Другите Памети. Тя изразяваше нещата по своему: „По дяволите, защо си губим времето тук, когато имаме толкова много работа?“ Дънкан, тя никога не ме е напускала. Както и миналото, което никога не си отива от нас.