По начина, по който прозвучаха последните й думи — колкото обвинение, толкова и въпрос, — той разбра, че играта на криеница е свършила. Усети почти облекчение.
— Ами ако съм?
— Когато тлейлаксианците се заеха със създаването ти, постараха се да смесят клетките на много повече от един Айдахо.
Айдахо-гола!
Отказа да мисли за себе си като за подобна въображаема възможност.
— Защо Лито изведнъж стана толкоз важен за вас? — не се опита да избегне утвърдителния елемент в своя въпрос.
— Нашият червей се превърна в пясъчни твари.
— А те растат и се умножават?
— Очевидно.
— Ако не ги държите под контрол или ги изтребите, Домът на Ордена може да се превърне в следваща Дюн.
— Проумял си го, нали?
— Заедно с Лито.
— Следователно си спомняш за много животи. Великолепно. Станал си нещо като нас самите.
Каква непоколебимост имаше в погледа й!
— Мисля, че е доста по-различно.
Трябва да я отклоня точно от тази писта!
— Спомените ти се върнаха по време на първия сблъсък с Мурбела, така ли?
Кой го е усетил? Лусила ли? Тя беше тук и би могла да го предположи, хранейки подозрения към сестрите си.
Налагаше се да представи ясно страховитото с неяснотата си състояние на нещата:
— Не съм друг Куизъц Хадерах!
— Не си ли?
Премерено и целенасочено. Помисли, че тя си го е позволила, за да разкрие същността на жестоката възможност.
— Знаеш, че не съм!
Бореше се за живота си и го съзнаваше напълно. И не толкова люто с Одрейди, колкото с онези другите, които не сваляха поглед от видеоочите, а после превъртаха пак и пак направените записи.
— Кажи ми нещо за поредицата ти от памети — прозвуча като заповед, която не можеше да не изпълни.
— Познавам онези животи… Приличат на преживяното от един човек.
— Дънкан, събраното в теб може да се окаже много ценно за нас. А имаш ли спомен за аксолотловите резервоари?
Въпросът й отпрати мислите му към сондиране на мъгляви дълбочини, извикали в съзнанието странни неща, свързани с тлейлаксианците — огромни купчини човешка плът с неясни очертания за несъвършените очи на новороденото, замъглени и извадени от фокус изображения, нещо като почти спомени за излизане от родилни проходи… Какво общо би могло да има всичко това с резервоари?
— Сцитал ни предостави необходимите познания, за да създадем своя собствена аксолотлова система — каза Одрейди.
— Система ли? Интересна дума. Трябва ли да разбирам, че сте копирали и мелинджовото производство на тлейлаксианците?
— Майсторът се пазари за повече от онова, което ще му дадем. Но ще дойде време и за подправката, така или иначе.
Одрейди чу твърдостта на своя отговор, докато се питаше дали Айдахо е доловил известната несигурност в гласа й. Може би няма да имаме време, за да го постигнем.
— Сестрите, които разпръснахте, се намират в затруднено положение — каза той, като предостави на вниманието й частица от съзнанието си на ментат. — Изгребвате запасите си, за да им пращате, а те не могат да бъдат неизчерпаеми.
— Разполагат с познанията ни за аксолотловата техника, а имат и пясъчни твари.
Дънкан не каза нищо, буквално шокиран от вероятността за безбройни Дюн, възпроизведени в една безкрайна вселена.
— Ще разрешат проблема с доставката на мелиндж било с помощта на резервоарите, било с червеите, а може би и с двете — добави тя.
Е, тук можеше да си позволи откровеност. Твърдяха го прогнозните статистики. Все в някоя от разпръснатите общности на светите майки те трябваше да имат успех! — Колкото до резервоарите — рече той, — имам странни съновидения…
Почти бе готов да каже „размисли“.
— Така и трябва да бъде — Одрейди накратко го осведоми за количествата въведена женска плът.
— И за получаването на подправка, тъй ли? — Допускаме го със сигурност.
— Отвратително!
— Типично за младостта — укори го тя.
В подобни моменти я мразеше с пълна сила. Веднъж се бе отзовал ядно за начина, по който светите майки се отдръпват от „общия поток на човешките емоции“, а тя реагира със същите думи. Типично за младостта.
— За което няма лекарство, по всяка вероятност — язвително каза той. — Неприятен дефект на личността ми.
— Да не би да си помислил, че ще обсъждаме въпроси от етично естество?
Стори му се, че долови същата ядна нотка в гласа й, но додаде:
— Дори не от етично. Движим се по различни правила.
— Правилата често са извинение за пълно омаловажаване на страданието.
— Нима долавям слабо ехо на съвест у една света майка?
— Колко жалко! Сестрите ми ще ме изпратят на заточение, ако помислят, че зачитам законите на съвестта.