Докараха Лусила пред височайшето присъствие на почитаемата мама в тръбообразна клетка — една камера в друга. Оплетена шигърова жица я приковаваше в средата на съоръжението.
— Аз съм височайшата почитаема мама — изрече вместо поздрав седналата на масивния черен стол.
Дребна жена с трико е червено и златисто.
— Предназначението на клетката е да те пази, ако решиш да си послужиш с Гласа. За нас няма опасност. Имаме имунитет, оформен като рефлекс. Просто убиваме. Много от вашите загинаха по този начин. Познаваме Гласа и го ползваме. Не забравяй това, когато те пусна от клетката.
Тя отпъди с жест прислугата, внесла предпазното съоръжение:
— Вървете си!
Лусила огледа помещението. Без прозорци. Почти квадратно. Осветено от няколко сребристи светоглобуса. Яркозелени стени. Типично място за разпит. Бяха я докарали с клетката малко преди зазоряване.
Зад височайшата почитаема мама нещо изщрака и встрани се отвори панел, откъдето в стаята чрез скрит механизъм се плъзна друга, по-малка клетка. Имаше правоъгълна форма, а в нея по първоначалното й впечатление стоеше изправен гол мъж. Той се обърна и я погледна. Футар!
Имаше широко лице, видя и кучешките му зъби.
— Иска чеше гръб — изрече футарът.
— Да, мили. Ще те почеша по-късно.
— Иска яде — продължи футарът, загледан в Лусила.
— По-късно, драги.
Футарът продължи да оглежда Лусила.
— Ти дресьор? — попита съществото.
— Разбира се, че не е дресьор!
— Иска яде — продължи да настоява футарът.
— По-късно, казах! А сега седни и ми помъркай.
Футарът клекна в клетката и от гърлото му се разнесе ръмжене.
— Нали са сладури, когато се размъркат? — попита височайшата почитаема мама, но очевидно не очакваше отговор.
Присъствието на странното същество озадачи Лусила. От такива като него се очакваше да преследват и унищожават почитаеми мами. А беше в клетка, между другото.
— Къде го хванахте? — попита тя.
— На Гамму — отговори другата жена, без да знае какво разкрива.
Значи тук е Възела — помисли Лусила, разпознала предишната вечер съединителната станция от лихтера. Футарът спря да мърка.
— Яде — проръмжа той.
Светата майка също би хапнала нещо с голямо удоволствие. Не я бяха хранили от три дни и с усилие сдържаше спазмите на глада. Малките глътки вода от литровото шише, оставено в клетката, свършиха добра работа, но и то бе вече почти празно. Слугите, които я докараха, се изсмяха на молбата й за храна:
— Футарите обичат крехко месо!
Най-много обаче я измъчваше липсата на мелиндж. Тази сутрин почувства първите абстинентни болки.
Скоро ще трябва да свърша със себе си.
Групата от Лампадас я умоляваше да издържи:
Бъди храбра. Ами ако откачената почитаема мама ни забрави?
Кралицата-паяк. Ето как Одрейди наричаше тази жена.
Височайшата почитаема мама продължи да я оглежда с опознавателна цел, без да сваля ръка от брадичката си. Отстрани приличаше на слабоволев човек. Лице без характерни черти, в което погледът открива само безличие.
— Знаеш, че накрая ще загубите — каза височайшата почитаема мама.
— Я си подсвирвай в тъмното покрай гробищата — рече Лусила и веднага трябваше да обясни израза.
По лицето на височайшата почитаема мама се изписа учтива проява на интерес.
Колко забавно.
— Всяка от помощниците ми щеше моментално да те убие за последните ти думи. Това е една от причините, поради които сме сами. Любопитна съм защо го каза.
Лусила насочи погледа си към клечащия футар.
— Не са се пръкнали за една нощ. Създадени са по генетичен път от животински първообраз с ясно определена цел.
— Внимавай! — Очите на височайшата почитаема мама припламнаха в оранжево.
— Усилията на цели поколения бяха необходими за създаването на футарите — каза Лусила.
— За нас пък е удоволствие да ги преследваме и залавяме!
— И ловецът понякога става преследван.
Височайшата почитаема мама скочи на крака с плътно оранжеви очи. Футарът се развълнува и почна да вие. Това успокои жената. Тя бавно потъна обратно в седалката. Махна с ръка към съществото в клетката:
— Всичко е наред, миличко. Скоро ще ядеш, а после ще те почеша по гърба.
Футарът поднови мъркането си.
— Продължавате да мислите, че сме се завърнали като корабокрушенци — каза височайшата почитаема мама. — Да! Не се опитвай да го отричаш.
— Червеите нерядко се връщат — отвърна Лусила.
— Какви червеи? А, онези чудовища, които унищожихме на Ракис?
Привлекателна бе мисълта да раздразни стоящата пред нея почитаема мама и да предизвика драматичната й реакция. Уплаши я достатъчно обаче, и тя непременно ще те убие.