Докато Одрейди премисляше как да откликне, включи се паметта с едновременен поток от някогашен инцидент, насложил се върху непосредствените й наблюдения. Добре си спомняше за онзи тренировъчен полет с орнитоптер. Две обучавани помощници с инструктор посред бял ден високо над мочурливите райони на Лампадас. Беше в двойка с възможно най-неподходящата, но все пак одобрена от Сестринството помощница. Очевиден избор по генетични показатели. Специалистките по целенасоченото размножаване искаха от нея в потомството да премине някаква твърде специфична характеристика. Със сигурност не беше емоционално равновесие или интелигентност! Одрейди помнеше името й — Линчини.
Линчини бе извикала на инструктора: „Ще управлявам този проклет топтер!“
Светът около тях се завъртя с премятащи се небеса, върхове на дървета и мочурливо езерно крайбрежие. Ето как изглеждаше всичко: ние сме на място, а останалото се движи. През цялото време действията на помощницата бяха погрешни. С всяко нейно решение влизаха във все по-опасни спирали. Инструкторът я изключи от системата за управление посредством прекъсвач, до който само той имаше достъп. Заговори едва когато овладя апарата във височина и по хоризонтала:
Лейди, това ти беше за последно. Никога вече няма да се докоснеш до щурвал! Липсват ти необходимите реакции. При подобни на теб обучението трябва да започне преди пубертета. — Искам! Искам! Ще го подкарам това скапано нещо! Ръцете й не спираха да подскачат по ръчките на извадената от действие система за управление пред нея.
— Елиминирана си, лейди. Няма да получиш свидетелство за правоспособност!
Одрейди, най-сетне си отдъхна, като си даде сметка, че през цялото време не бе спирала да мисли как Линчини можеше да ги убие.
Обръщайки се рязко назад към нея, помощницата изкрещя:
— Кажи му! Кажи му, че е длъжен да се подчинява на една бин-джезъритка!
Явно намекваше, че колежката й, с няколко години по-напред от нея в обучението, вече има право да издава заповеди.
Одрейди, с безизразни черти на лицето, не каза нищо.
Нерядко мълчанието е най-доброто, което трябва да се каже — бе надраскано на едно от огледалата в тоалетната, с чувство за хумор, естествено. Още като го видя, а и по-късно, тя го прие като добър съвет.
Върна се към мисълта за стоящата до нея помощница, питайки се защо се бе появил оня стар спомен. Подобни неща рядко се случваха без някаква цел.
Сега обаче в никакъв случай не бива да се мълчи. Дали не с хумор? Да! На него почти винаги може да се разчита като форма на послание. Остричкият хумор на Одрейди (влязъл в действие по-късно) бе научил Линчини на нещо за самата нея. Принудителен хумор.
Тя се усмихна на помощницата, седнала до нея в залата за хранене, и каза: — Ще ти хареса ли да бъдеш кон?
— Какво? — сепна се младата жена, но съумя да отвърне на усмивката й. Дори без тревога. И даже с топлота. Отдавна се шушукаше за близостта, която си позволяваше старшата майка.
— Сигурна съм, че не ме разбра — прибави Одрейди.
— Не, старша майко — изречено със същата усмивка и спокойствие.
Позволи си да огледа внимателно младото лице. Бистри сини очи, все още недокоснати от поглъщащото синьо на преминалите през Агонията с подправката. Уста като на Бел, но без проклетията. Мускули и интелигентност, на които спокойно може да се разчита. Щеше да предугажда с успех потребностите на старшата майка. Гаранция даваха поверената й задача с картата и изготвеният доклад. Прецизна. Както и дарена с интелигентност от висок порядък. Без особена вероятност да се изкачи на самия връх, но подходяща за ключови постове, където достойнствата й ще се окажат полезни.
Защо ли седнах точно до нея?
Често избираше някоя по-специфична сътрапезница при посещенията си по време на хранене. Преди всичко помощници. От тях можеше да научи толкова много. Естествено до работната маса на старшата майка редовно намираха път докладите с лични наблюдения на прокторите за една или друга обучавана. Понякога обаче Одрейди решаваше къде да седне, без да може да си обясни защо го е сторила. Както направих и тази вечер. Защо именно нея?
Рядко се започваше разговор, ако не го предизвика старшата майка. Обичайно тя завързваше диалога внимателно, с въпроси от по-личен характер. Всички около тях се вслушваха жадно.
В такива случаи Одрейди нерядко прибягваше до почти религиозна искреност, с която помагаше на по-неспокойните да се отпуснат. Помощниците бяха… Добре, те си бяха помощници, докато старшата майка бе върховната вещица за всички. Нервността й изглеждаше напълно естествена.