„Основни начала в инструментариума на учебния процес“ — както би казала Одрейди.
Намалила вниманието си заради последните мисли, Мурбела падна зле при едно премятане и започна да разтрива удареното рамо.
Първоначално бе решила, че бин-джезъритското твърдение непременно е лъжа.
Откровена съм с теб дотолкова, че съм длъжна, да те уведомя за неизменната си честност.
И действията им потвърждаваха заявеното. Гласът на Одрейди не напускаше трескавото й бълнуване: „Такава е преценката ти.“ В техния начин на мислене, в паметта им и в интелектуалния им баланс имаше нещо, което никоя почитаема мама не бе притежавала. Тази мисъл я накара да се почувства незначителна. Навлизам в развалата. Най-болезненото място в трескавите мисли, които я гнетяха.
И аз имам своето дарование! Без него не бих станала почитаема мама.
Все още ли продължавам да мисля за себе си като за такава? В „Бин Джезърит“ знаеха, че не им е посветила напълно личността си. Кои мои умения биха искали да имат? Не и умението ми да мамя, естествено!
Действията отговарят ли на словата? Това е мярката ти за сигурност. Никога не разчитай само на думите.
Мурбела запуши ушите си с длани:
Млъкни, Одрейди!
Как Познаващият истината прави разлика между искреност и по-общовалидна преценка?
Тя свали ръцете си:
Може би наистина съм болна.
Огледа дългото помещение. Нямаше никой, който би могъл да заговори. О, да, гласът бе на старшата майка.
Ако успееш да убедиш себе си, че си откровена, можеш да поприказваш куп гламавщини (великолепна стара дума — погледни в речника, щом не вярваш!) и пак ще се съгласят с теб. Но не и някой от нашите Познаващи истината.
Мурбела отпусна раменете си. Заснова без посока и цел по тренировъчната площадка. Наистина ли няма къде да избяга?
Премисли за последствията. Ето как ще откриеш нещата, които са стойностни. Също и за какво служат всички наши многопластови истини.
Прагматизъм ли?
Точно в този миг я намери Айдахо и реагира веднага на лудешкия блясък в очите й:
— Какво е станало?
— Мисля, че съм болна. Истински болна. Реших, че е нещо, сторено ми от Одрейди, но…
Той я подхвана и не я остави да падне.
— Помогнете ми!
За първи път бе доволен от наличието на видеоочи. След по-малко от минута дойде лекар. Наведе се над младата жена, която Айдахо не бе пуснал от ръцете си, макар и седнал на пода.
Прегледът мина бързо. Лекарят от Сук — вече посивяла възрастна света майка с традиционния ромбовиден знак на челото си — се изправи и каза:
— Пренапрежение. Не се опитва да стигне до границите си, а да мине отвъд тях. Трябва да я върнем в класа за овладяване на сетивността, преди да й позволим да продължи. Ще изпратя прокторите.
Вечерта Одрейди намери Мурбела в прокторското отделение, подпряна на възглавници в леглото, а две прокторки една след друга обследваха мускулните й реакции. Последва кратък жест и те оставиха старшата майка насаме с пациентката.
— Опитах се да избегна усложняване на нещата — рече Мурбела. Откровеност и честност.
— Опитът да се избегнат усложненията нерядко ги създава. — Одрейди се отпусна в стол до леглото и хвана послушницата за едната ръка, долавяйки веднага подскачането на мускулите под кожата. — Ние имаме поговорка: „Думите са бавни, усещанията — бързи.“ — Отдръпна ръката си. — Какви решения вземаше?
— Нима ме оставяте да вземам решения?
— Не се подхилвай! — Старшата направи знак да не бъде прекъсвана и продължи: — Подцених значението на предишната ти подготовка. На практика почитаемите мами са те привели в състояние на неспособност да вземаш решения. Типично за обществата, жадни за власт. Научи техните народи да се мотаят насам-натам, пилеейки времето си, докато го имат: „Вземането на решения не води до нищо добро!“ Свикни ги да стоят настрана и да отбягват поемането на отговорност.
— Трябва ли да видя връзката с моя припадък? — казано с възмущение и обида.
— Мурбела! Най-жалките продукти на онова, което описвам, са почти безнадеждните случаи със същества, доведени до пълна негодност за вземане на каквото и да е решение. Другата възможност е да ги изоставиш, след което да ги насметеш като животни, докарани до пълно отчаяние.
— Но нали сама каза да преминавам всякакви граници! — извиси се почти като вой.
— Своите граници, жено. Не моите. Нито на Бел или на някой друг. А своите.