— Не обича клетка.
Вече бе разбрала, че тези създания умеят в определена степен да си служат с думите, но все още нямаше точна представа за обхвата на словния им запас.
— Предполагам, че те държат и гладен. Би ли искал да хапнеш от мен?
— Яде! — казано с подчертан интерес.
— Искам да съм твой дресьор.
— Ти дресьор?
— Щеше ли да ми се подчиняваш, ако бях? — Масивният стол на Кралицата-паяк се появи, издигайки се от мястото, където бе скрит в пода. Още не бе дошла, но се предполагаше, че е чула разговора.
Футарът се бе загледал в Лусила със странно напрегнат поглед.
— Наистина ли дресьорите те държат гладен в клетката?
— Дресьор? — Във въпроса прозвучаха отчетливи модулации.
— Искам да убиеш височайшата почитаема мама.
— Убие Дейма!
— И да я изядеш.
— Дейма отрова — изречено с обезсърчен тон.
Охо! Ето ти капка свежи данни!
— Не е отровна. Месото й е също като моето.
Футарът се доближи до нея, доколкото му позволяваха рамките на клетката. С лявата ръка обърна долната си устна. Появи се червен възпален белег, по всяка вероятност от изгаряне.
— Виждаш? — попита създанието и отпусна ръката си. Чудно как го е сторила. От нея не идваше и най-малък полъх на отрова. Човешка плът плюс дрога на адреналинова база, от която очите ставаха оранжеви при разгневяване и някои други състояния, обяснени от Мурбела… Както и усещане за абсолютно превъзходство.
Докъде впрочем се простираха възможностите на футара да разбира същността на задаваните въпроси?
— Беше ли горчива отровата?
Съществото направи гримаса и се изплю.
Действие, по-бързо и по-силно от думите.
— Мразиш ли Дейма?
Оголени кучешки зъби.
— Страхуваш ли се от нея?
Усмивка.
— Тогава защо не я убиеш?
— Ти не дресьор.
На него му трябва команда за убиване от дресьор!
Височайшата почитаема мама влезе и се отпусна на стола си. Лусила извиси приветлив и дори весел глас:
— Добро утро, Дейма.
— Не съм ти разрешила да ме наричаш така. — Изречено с нисък тембър и първи оранжеви петънца в очите.
— Футарът и аз се поразговорихме.
— Знам — с още оранжево в погледа. — И ако си успяла да го повредиш…
— Но, Дейма…
— Недей да използваш това име! — Изкрещяно със скок от стола и пламтящи оранжеви очи.
— Седни си — спокойно каза Лусила. — Така не се води разпит. — Всяка нейна дума бе пропита със сарказъм, който понякога е опасно оръжие. — Вчера поиска да продължим разговора на политическа тема, нали?
— Откъде знаеш колко време е минало? — Изречено с неохотно отпускане обратно в стола й и с още пламтящи очи.
— Всички в „Бин Джезърит“ то умеят. Трябва ни малко адаптация и започваме да усещаме ритъма на която и да е планета.
— Странно умение.
— Всеки го може. Само трябва предварително да му е въведена определена чувствителност.
— Мога ли аз да се науча? — изречено с угасващо оранжево.
— Казах: всеки. Все още си човек, нали?
На този въпрос досега нямаше окончателен отговор.
— Защо твърдиш, че вас, вещиците, никой не ви управлява? Иска да смени темата. Уменията ни я тревожат.
— Не съм го казвала. Но ние наистина нямаме обичайния тип управление.
— Дори и кодекс, задължителен за обществото ви, така ли?
— Не съществува обществен кодекс, отговарящ на всички потребности. Престъпление в едно общество може да бъде морално изискване в друга социална среда.
— Хората винаги имат някаква форма на управление — оранжевите петънца напълно изчезнаха. Защо пък толкова я интересува?
— Те имат нужда от политика. Обясних ти го вчера. Политика, тоест изкуството да изглеждащ искрен и открит докрай, прикривайки колкото можеш повече.
— Значи вие, вещиците, не говорите истината.
— Не съм го казвала. Просто за нашите сестри думата „политика“ звучи като предупреждение.
— Аз обаче не ти вярвам. Човешките същества винаги създават някаква форма на…
— Съгласие ли?
— Дума, удобна като всяка друга.
Явно я дразни.
Тъй като и Лусила замълча, височайшата почитаема мама се наведе напред и повтори:
— Не казвате истината!
— Нямам ли право да крия от теб нещата, които могат да ви помогнат да ни победите?
Сочно парченце за стръв.
— И аз помислих същото! — Признание, съпроводено с облягане назад и доволен израз.
— Според вас етажите на властта са винаги готови за попълване, а не виждате какво означава това за моето Сестринство.
— О, кажи ми го, моля те!
Непохватна и в сарказма си.