Дънкан отстъпи и внимателно проследи повторението на движенията от страна на Тег, като от време на време внасяше с бърз удар корекция за някой мускул, сгрешил при изпълнението.
— Остави тялото си да заучава! — бе отговорът на момчешкия въпрос защо го прави. През една от почивките Тег поиска да узнае какво има предвид наставникът му с думите „душевни болки“.
— Оригиналните спомени са оградени с нещо като стена, наложена от появата ти във вид на гола. В определен момент тези спомени ще се върнат обратно и ще те залеят подобно на вълна. Някои няма да бъдат приятни.
— Старшата майка каза, че башарът е върнал твоите спомени.
— О, богове на бездната! Дете, защо продължаваш да повтаряш „башара“. Това си самият ти!
— Все още не го знам.
— Да, случаят при теб наистина е по-специален. За разбуждането на един гола е нужен спомен за преживяна смърт. Докато в твоите клетки липсва подобен товар.
— Но башарът е мъртъв…
— Башарът! Да, мъртъв е. Трябва да почувстваш, когато заболи най-силно и ще разбереш, че ти си башарът.
— Можеш ли наистина да ме върнеш към този спомен?
— Ако успееш да издържиш на болката. Знаеш ли какво ти казах, когато ти възстанови моите спомени? Извиках; „Атреиди! Всички така дяволски си приличате, проклетници!“
— Ти… Мразише ли ме?
— Да, а и сам бе отвратен от онова, което ми стори. Имаш ли вече някаква представа за сегашното ми задължение?
— Да, господине — казано много тихо.
— Старшата майка твърдо държи да не излъжа доверието ти, както направи с мен…
— Но възстанових спомените ви, нали!
— Виждаш ли колко е лесно да възприемеш себе си като башар? Нищо, че в началото се шокира. О, да, ти ме върна към спомените.
— Не искам нищо повече.
— Щом го казваш…
— Старшата майка ми обясни, че сте ментат… Може ли нещо да помогне, та и аз… Нали също съм ментат?
— Логиката казва: „Да“. Но според нас, ментатите, въпросната логика се движи слепешком. Добре разбираме, че има и друга, която те изхвърля от гнездото в пълния хаос.
— Знам какво Означава думата „хаос“! — изречено с истинска гордост, и то немалка.
— Щом го мислиш…
— И ви вярвам!
— Слушай ме внимателно! Ние сме слуги на „Бин Джезърит“. Светите майки не са съградили своя орден, като са се доверявали!
— Нима… Не бива ли да вярвам на старшата майка?
— Полека-лека ще схванеш нещата и ще имаш своя преценка. Засега мога само да те предупредя, че „Бин Джезърит“ съществува и работи в система на организирано недоверие. Обясниха ли ти вече нещо за демокрацията?
— Да, господине. Ами, то е, когато гласуваш за…
— То е, когато не вярваш никому, щом разполага с власт над теб! Сестрите добре го знаят. Не им се доверявай твърде много.
— И на вас ли да не вярвам?
— Единственото, за което можеш да ми имаш пълно доверие, е че ще използвам най-доброто от себе си, за да възстановя първоначалните ти спомени.
— Тогава болката не ме интересува, колкото и да е силна.
Момчето погледна към видеоочите с изражение, което говореше, че е запознато с предназначението им:
— Не са ли любопитни какво мислиш за тях?
— Чувствата им не засягат ментата, освен като данни.
— Това означава ли факт?
— Фактите са нещо крехко. Един ментат може да се оплете в тях. Твърде много сигурни сведения. Също като в дипломацията. Потребни са ти няколко добри лъжи, за да се добереш до необходимите преценки.
— Объркан съм… — Тег произнесе колебливо думата, тъй като не бе сигурен дали тя изразява точно онова, което имаше предвид.
— Веднъж заявих същото на старшата майка, а тя ми отговори: „Държала съм се зле.“
— Предполагам, че не искаш да ме объркваш още повече?
— Не, освен ако не държа да научиш нещо — Айдахо реши да продължи, понеже Тег оставаше все така озадачен: — Хайде, ще ти разкажа една история.
Момчето мигновено приседна на пода, с което показа, че Одрейди често прибягва към същата процедура. Добре. Събеседникът му явно бе вече достатъчно предразположен. — В един от животите си имах куче, което мразеше мидите — започна Айдахо.
— Познавам ги. Идват от Голямото море.
— Вярно. Е, кучето ми мразеше мидите, тъй като една от тях прояви дързостта да го опръска в окото с онази течност, която изхвърля. Все едно го наплю. А, на всичкото отгоре, щипе! Нещо повече — тя избликна внезапно от съвсем невинна дупчица в пясъка. Не се виждаше никаква мида.
— Какво направи тогава кучето ти? — Въпрос с полягане напред и брадичка, подпряна на юмручето.
— Изрови виновника и ми го донесе — засмя се Айдахо. — Първи урок: „Не позволявай на непознат да ти плюе в окото.“