Бившата почитаема мама се бе запознала достатъчно подробно с бин-джезъритския наръчник „Връщане на гола към оригиналните спомени“, за да разбере, че Дънкан се отклонява от указанията. Защо?
Айдахо остави детето и се приближи до Мурбела.
— Трябва да говоря с Шийена — рече той, минавайки покрай нея. — Сигурно има по-добър начин.
„Нерядко бързото схващане наподобява реакция на коленния рефлекс и е най-опасната форма на разбиране. То хвърля непрозрачен екран върху способността ти да учиш. По същия начин действат и правните решения по прецедент, задръствайки пътя ти, който се превръща в низ от слепи улици. Вече си предупреден. Не разбирай нищо. Всяко схващане е временно.“
Айдахо, седнал сам пред командното табло с клавиатурата, се натъкна случайно на материал, който бе въвел в паметта на общите системи за управление още в самото начало на принудителния период, и се почувства буквално зарязан (спря се по-късно на тази дума) в положения и сетивни възприятия от оня по-ранен етап. Вече не беше следобедът на един обезсърчаващ ден в не-кораба. Той се бе върнал там, разтеглен между тогава и сега така, както животите на серийно възкресявания гола го свързват с първоначалното му раждане.
Моментално зърна онова, което бе нарекъл „мрежата“, а също и възрастната двойка, изобразена с плетеница от пресечени линии; телата на двамата се виждаха като през трептящи и просветващи низи от навързани скъпоценни камъни — зелени, сини, златисти и едно блестящо в сребърната гама, от което очите го заболяха.
Веднага долови богоподобното спокойствие и сигурност на тези хора, които имаха нещо много общо помежду си. Думата обикновени излезе на вътрешния му екран. Сега вече познатият градински пейзаж се насложи зад тях — цветни храсти (рози според него), хълмисти тревни пространства, високи дървета.
Двамината го гледаха с напрегнат, втренчен поглед, който го накара да се почувства гол.
Но каква нова сила имаше във визията! Тя вече не беше затворена в Големия трюм и някакъв непрекъснато увеличаващ силата си магнит го притегляше долу толкова често, че той бе убеден в появата на тревога сред наблюдателите-вардияни.
Дали е следващият Куизъц Хадерах?
Налице бе определена степен на подозрителност и ако в „Бин Джезърит“ минеха отвъд нея, щяха да го убият. Колко внимателно го следяха вече! Въпроси, загрижени предположения… Но въпреки всичко той не можеше да се отдръпне от видението пред себе си.
Защо двойката възрастни хора му бе толкова позната? Близки от миналото? От семейството?
Преравянето на ментатските спомени не предложи нищо, съответстващо на направените догадки. Закръглени лица. Почти скрити брадички. Плътни гънки под долната челюст. Тъмни очи. Мрежата още повече затъмняваше цвета им. Жената бе облечена в дълга синьозелена рокля, скриваща краката. Бяла престилка със зелени точки покриваше дрехата й от големите гърди до малко под талията. Градински инструменти провисваха от клупчета, навързани по престилката. В лявата си ръка държеше лопатка за разсаждане. Косата й бе сива. Кичурчета се бяха освободили от обвиващата я зелена кърпа и играеха около очите на жената, подчертавайки смеха, избликнал в тях. Изглеждаше съвсем по бабешки…
Мъжът до нея й бе точно копие, сякаш създаден от същия творец. Работна дреха от широки панталони с нагръдник над изпъкнал корем. Без шапка. Тъмни очи с проблясващи отражения. Четка от късо подстригана, остра сива коса.
Лицето му имаше най-благото изражение, виждано някога от Айдахо. Усмивка бе подвила нагоре ъгълчетата на устата му. В лявата си ръка държеше къса права лопата, а в протегнатата напред дясна се стараеше да опази в равновесие нещо, което приличаше на малка метална топка. От топката се излъчваше пронизително свистене, което принуди Айдахо да запуши с длани ушите си. Звукът не спря. После постепенно заглъхна. Той свали ръцете си.
Вдъхващи доверие лица. Мисълта разбуди подозренията му и в същия миг схвана причината за чувството, че ги познава. Твърде много приличаха на лицетанцьори, включително и с чипите си носове.