— В Елдио.
Одрейди се усмихна. Харесваше Елдио.
Дали Там се стреми да ми угоди, защото знае, че съм е критично състояние? Може би тече подготовката на някакво малко развлечение.
Докато вървеше след нея към транспортните съоръжения, старшата света майка си мислеше колко характерно бе за по-възрастната жена да избере пътуване с тръбовод. Наземните превозни средства я отегчаваха. „Кой иска да губи време на моята възраст?“
Самата тя не обичаше придвижването с тръбовод, когато й се налагаше да пътува. Чувстваше се затворена и толкова безпомощна! Предпочиташе движението по повърхността или с въздушен транспорт и се примиряваше с тръбоводите само когато бързината бе от решаващо значение. Но без колебание ползваше по-малките за пренасяне на кратки писмени съобщения и бележки. За тях е без значение как пристигат до местоназначението си.
Тази мисъл винаги я караше да осъзнава присъствието на мрежата, настройваща се в съответствие с нейните движения независимо от мястото, към което бе тръгнала.
Някъде в сърцевината на нещата (винаги има „сърцевина на нещата“) се намираше автоматизирана система, насочваща комуникационните потоци и даваща сигурност (в преобладаваща част от случаите), че важните послания пристигат там, за където са адресирани.
Когато не се налагаше придвижването на частна пратка (всички я наричаха ЧП), на разположение бяха прехвърлящите сортировачи, световодите и други подобни устройства. Извън планетата нещата стояха по-различно, особено в днешните времена на преследване. Най-безопасно бе изпращането на света майка с въведено в паметта послание или специален имплантант-дистранс#. Понастоящем всеки вестоносец поемаше по-големи дози шере. Т-сондите проникваха и в мозъка на мъртвец, ако е незащитен. Всички извънпланетни съобщения биваха шифровани, ала врагът можеше да прибегне и към някогашната защита. Изпращането на послания от и към други планети си оставаше много рисковано. Навярно това бе причината и за продължаващото мълчание на равина.
Защо мисля за тези неща точно сега?
— Още ли няма знак от Дортужла? — попита тя, когато Тамалани се готвеше да влезе в изпращащия тръбовод, където чакаше останалата част от заминаващата група. Имаше много хора, Защо толкова много?
Видя Стреги, застанала далеч напред към края на площадката в разговор с помощница от комуникационните служби. Поне още шестима от същите служители се намираха наоколо.
Тамалани се обърна, очевидно ядосана:
— Пак Дортужла! Нали вече казахме, че ще ти съобщим веднага, щом чуем нещо от нея!
— Само попитах, Там. Просто попитах.
Кротко последва влизащата Тамалани. Трябваше да се погрижа за вътрешен монитор, поставяйки под въпрос всичко, случващо се тук. Зад душевните смущения винаги се намира заслужаващ вниманието причинител. Това бе в съответствие с модела на „Бин Джезърит“ и Белонда не пропускаше случай да й го напомни.
Одрейди сама се учуди от себе си, почувствала внезапна болка заради средствата и начините, използвани от светите майки.
Нека Бел с изненада долови причина за нови безпокойства!
Беше време да се понесе свободно, да се почувства като нещо мъничко, попаднало в поели го течения.
Морското дете познаваше теченията.
„Времето не държи сметка само за себе си. Достатъчен e поглед към някоя окръжност, за да го разберете.“
Ето! Виж докъде я докарахме! — почти проплака равинът.
Той седеше с кръстосани крака на студения, извит в дъга под, а провисналият от главата му шал почти скриваше лицето.
Помещението, в което се намираше, бе мрачно и изпълнено с тихите отекващи шумове на работещи машини, които го караха да се чувства слаб и нерешителен. Ех, няма ли да стихнат тези звуци!
Ребека се бе изправила пред него с ръце на хълбоците, а по лицето й се четеше досада и безсилие.
— Не стой там като истукан! — нареди равинът и погледна към нея изпод шала.
— След като си се отчаял, да разбирам ли, че сме изгубени? — попита тя.
Интонацията на гласа й го ядоса, но той не отговори веднага, за да обезсили ненужното сега чувство.
Опитва се да ме поучава ли? По-мъдри хора не бяха ли казали, че и буренът може да те научи на нещо? Разтърси го дълбока въздишка и той дръпна шала на раменете си. Ребека му помогна да се изправи.
— Не-стая — замърмори равинът. — И ние сме тук, за да се скрием от… — вдигна поглед и опипа тъмния таван.
— Не, по-добре е да остане неизречено.
— Крием се от ненаказаното — отзова се Ребека.
— Дори на пасха не можем да оставим вратата отворена — продължи той. — Как ще влезе Странникът?