— Случват се понякога любопитни неща — започна той, — представете си, днеска ми дойде наум един случай от съдебната практика, за който не бях си спомнял единайсет години. При това вие така живо описахте лицето на тази жена, че аз си помислих — дали не е тя?
— Поразиха ме очите й — казах аз. — Никога не съм виждал такива очи.
— Представете си — аз също помня само нейните очи — отговори той. — Можете ли да намерите тази улица?
Известно време вървяхме мълчаливо.
— Сигурно ще ви се стори нелепо — заявих накрая, — но ме безпокои мисълта, че бих могъл с нещо да й навредя. Що за съдебно дело е онова, за което говорите?
— В това отношение, можете да бъдете съвършено спокоен — отвърна той. — Аз бях неин защитник, стига само да говорим за едно и също лице. Как беше облечена?
Неговият въпрос ми се видя лишен от всякакъв смисъл. Не би трябвало, наистина, да мисли, че тя ще бъде облечена така, както преди единайсет години.
— Не обърнах внимание — казах аз. — Струва ми се, че в блузка, — но изведнъж си спомних. — Действително, нещо странно имаше в дрехите й. Нещо от рода на широка кадифена панделка на врата.
— Така си и мислех — каза приятелят ми. — Няма съмнение, тя е.
Ние точно бяхме стигнали до „Мерилебън-роуд“, където нашите пътища се разделяха.
— Ако не възразявате, утре ще мина към вас — каза той — и ние ще се поразходим заедно.
На следващия ден той действително дойде в пет и половина и ние заедно излязохме. Скоро се добрахме до нашата малка уличка, осветена вече от единствения фенер. Аз му показах къщата и той пресече улицата, за да види номера.
— Точно така — каза, когато се върна при мен. — Днес сутринта направих някои справки. Преди шест седмици условно и предсрочно са я пуснали.
Той ме хвана подръка.
— Няма смисъл да се въртим тук. Днес завесата не се вдига. Няма какво да говорим, това е безкрайно умно — да се настаниш в къща срещу фенер.
Тази вечер приятелят ми бе зает; по-късно той ми разказа тази история или по-точно онази нейна част, която му беше известна по онова време.
Това се случило в самото начало на кампанията за създаване на зелени зони в покрайнините на града. Един от първите такива квартали възникнал близо до „Финчли-роуд“. Градчето тъкмо почнало да се строи. Улицата „Лейлхем Гардънс“ едва наброявала десетина къщи и то още незаселени, с изключение на една. Това било пустинна и безлюдна покрайнина, излизгаща направо в полето. В края на недостроената улица имало стръмен скат към езерото, след който веднага почвала гора. Единствената обитавана къща принадлежала на младите съпрузи Хепуорт.
Съпругът бил човек с твърде красива и приятна външност. Не носел нито мустаци, нито брада и затова било трудно да се определи точно на колко години е. Възрастта на жена му обаче не предизвиквала съмнения — тя изглеждала почти момиченце. Предполагали, че мъжът й е човек слабоволен и нерешителен, така поне твърдял комисионерът по продажбите на недвижими имоти. Той казвал, че Хепуорт ту взимал решение, ту неочаквано го променя. Джетсън, почти загубил надежда да се договори с тях. Но после се намесила мисис Хепуорт и къщата на улица „Лейлхем Гардънс“ все пак била определена като тяхна. На Хепуорт не му харесвало, че къщата стои твърде самотно. Казвал, че работата му често го принуждава да отсъства дълго и той се бои да не би жена му през същото време да се чувства неспокойна. Упорито настоявал на своето, но жена му, отвеждаща го встрани, дълго му говорила нещо шепнешком и той накрая се съгласил на сделката, въпреки явното си нежелание.
Това бил много хубав, много уютен дом, с неголеми размери. Изглеждало, че ще бъде по вкуса на мисис Хепуорт. Тя уверявала, че плюс останалото, къщата ще бъде според джоба им, тъй като другите подобни жилища са твърде скъпи. Младият Хепуорт би могъл да представи необходимите гаранции, но никой не ги поискал. Къщата била продадена според нормалните за компанията условия. За да плати аванса, мистър Хепуорт написал чек, изплатен по обикновения начин. Останалата сума била обезпечена от стойността на самата сграда. Юрисконсултът на компанията, със съгласието на Хепуорт, представлявал двете страни.
Семейство Хепуорт се пренесли в началото на юни. В дома им имало само една спалня. Не държали слугиня, но намерили жена, която да идва да работи у тях всекидневно от сутринта до шест вечерта. Джетсън бил най-близкият им съсед. Жена му и дъщеря му честичко се отбивали у Хепуорт на гости и твърдели, че съпругът и съпругата са особено мили хора. Между малката дъщеря на Джетсън и мисис Хепуорт даже се завързала нежна дружба. Младият Хепуорт бил неизменно очарователен, той явно се стараел да изглежда любезен, но у семейство Джетсън, кой знае защо, се създало усещане, че той непрекъснато се чувства неудобно. Те говорели, наистина — впоследствие, че той изглеждал като човек, угнетен от нещо си.