На следващия ден там отишъл самият Джетсън: безпокойството на дъщеря му се предало и на него. Посрещнала го мисис Хепуорт. В показанията си пред съда Джетсън твърдял, че бил поразен от нейната бледност. Мисис Хепуорт като че предвидила въпроса, който се въртял на езика му, затова веднага казала, че тя с мъжа си са получили твърде неприятни вести и не са могли да мигнат цялата нощ. Хепуорт бил спешно повикан в Америка, а тя самата в най-скоро време трябвало да го последва. Мисис Хепуорт казала на Джетсън, че ще се отбие при него в кантората, за да се разпореди с къщата и мебелите.
От гледната точка на Джетсън разказът на мисис Хепуорт обяснявал напълно правдоподобно появата на непознатия. След като изразил съчувствието си и обещал да направи всичко, каквото зависи от него, Джетсън се сбогувал. Малко подир обед мисис Хепуорт действително се появила в кантората му. Донесла ключовете от къщата и оставила един за себе си. Помолила Джетсън да пусне мебелите на търг, а що се отнася до дома, то нека го продаде при каквито и да е условия. Тя щяла да му се обади преди да замине, а пък ако не успее, ще му пише и ще му съобщи своя адрес. По време на тази беседа изглеждала съвършено спокойна. Накрая казала на Джетсън, че вече е успяла да се сбогува с жена му и с децата.
Излизайки от кантората, взела файтон и се отправила към „Лейлхем Гардънс“, за да се приготви за път. Следващия път Джетсън я видял вече на подсъдимата скамейка. Съдели я за съучастничество в убийството на мъжа й.
Тялото било намерено в малкото езеро, на някакви си сто ярда от мястото, където прекъсва недостроената улица „Лейлхем Гардънс“. Наблизо строели къща и един от работниците като загребвал с кофата вода, изпуснал часовника си. Шарейки с гребло по дъното на езерото, за да намерят часовника, той и неговите колеги случайно извадили на повърхността парчета от дрехи. Това събудило подозрение и езерото било обследвано най-внимателно. Ако не бил часовникът, никой не би узнал за случилото се.
За да не изплува трупът, убийците му закачили няколко тежки ютии, нанизани на верига с катинар и така трупът заседнал в мекото, тинесто дъно на езерото. Така би си останал там, докато се разложи напълно. Ценният златен часовник, останал у младия Хепуорт от баща му — Джетсън си спомнил, че самият Хепуорт му е раказвал за него — бил на своето нормално място, в джоба. Намерили на дъното на езерото и златен пръстен с камея, същият, който Хепуорт носел на средния си пръст. С една дума, убийството, по всяка вероятност, се отнасяло към престъпленията, извършени в състояние на афект. Обвинителят твърдял, че е извършено от човек, който до женитбата на мисис Хепуорт е бил неин любовник.
Явните улики против подсъдимата никак не се връзвали с одухотворената красота на лицето й. Този контраст поразил всички, които се намирали в залата на съда. Станало ясно, че известно време тя била работила на договор с английска трупа циркови артисти, гастролиращи в Холандия, а на седемнайсет години постъпила като певица и танцьорка в ротердамско заведение със съмнителна репутация. Това място било посещавано предимно от моряци. Един от тях, англичанин на име Чарли Мартин, я взел оттам и в продължение на няколко месеца тя живяла с него в евтинко хотелче на другия бряг на реката. След известно време те напуснали Ротердам и се настанили в Лондон, в района „Поплар“, недалече от доковете.
Именно тук, в „Поплар“, всичко на всичко десет месеца преди убийството, тя се запознала с младия Хепуорт и се омъжила за него. Каква е била участта на Чарли Мартин, никой не знаел. Според общото мнение, след като пропилял всички пари, които имал, той се бил върнал към основното си занятие, макар името му, кой знае защо, да липсвало във всички достъпни корабни списъци.
Никой не се съмнявал, че Чарли Мартин е бил човекът, зад когото е хлопнала вратата на дома на семейство Хепуорт в онази вечер, когато Джетсън е наблюдавал всичко от другата страна на улицата. Съдейки по описанието на Джетсън, той бил набит, красив мъж с рижа брадичка и мустаци. През деня го били в виждали Хестед, обядвал в малко ресторантче на „Хай-стрийт“. Келнерката, която го обслужвала, разказала пред съда, че посетителят веднага й направил впечатление — предизвикателният, дързък поглед и рижата брадичка, очевидно бяха привлекли силно нейното внимание. Той обядвал там по времето, когато в ресторантчето имало най-малко посетители, между два и три часа. По думите на момичето, непознатият водил „приятен разговор“ и „пускал шегички“. Разказвал, че е дошъл в Англия преди три дни само и че тази вечер се надява да се види със своята любима. Последните си думи съпроводил с шумен смях, но на момичето се сторило, че в погледа му се появило и нещо заплашително, обаче напълно възможно било това да й е хрумнало и по-късно.