— Добре казано — съгласи се Аззи и започна да се озърта. Острият му лисичи нос скоро долови някаква съвсем слаба миризма, която би могла да се асоциира с нещо, което някога, не много отдавна и може би само за малко, е било свързано с феликсит. (Демоните имат много остро обоняние, за да може службата им в Ямите да е още по-мъчителна.)
Душейки като лисица, Аззи последва тази слаба миризма из пещерата и стигна до торбата от лемурена кожа, подпряна на крака на Ронир.
— Нямаш нищо против да погледна вътре, нали? — попита Аззи.
Ронир беше изцяло против, но тъй като джуджетата не могат да бъдат никакви съперници на демоните в открит конфликт, реши да се държи дискретно и, по дяволите, мъжеството.
— Гледай колкото си искаш.
Аззи изсипа торбата. Той пренебрегна рубините, събрани в Бурма, ритна настрана колумбийските смарагди, разчисти диамантите от Южна Африка с цялото им зловещо бъдеще и взе малко розово камъче с форма на цилиндър.
— Прилича ми на феликсит — каза Аззи. — Имаш ли нещо против да ми го дадеш назаем за известно време?
Ронир сви рамене защото нямаше какво друго да направи.
— Само гледай да ми го върнеш.
— Не се безпокой — каза му Аззи и се обърна, за да си върви, но се спря и каза:
— Слушай, Ронир, ти си добро джудже. Какво ще кажеш ако двамата сключим една сделка?
— Какво имаш предвид?
— Захванал съм се с една работа. Сега не мога да ти кажа много за нея, но е свързана с наближаващите чествания на хилядолетието. Трябват ми феликситът и скъпоценните ти камъни, защото без пари един демон не може да направи нищо. Ако получа подкрепата, която очаквам от Висшите сили на Злото, ще мога да ти се отблагодаря десетократно.
— Но аз смятах да се прибера вкъщи и да добавя тези камъни към моята купчина — отвърна Ронир, като се наведе и започна да събира скъпоценностите си.
— Купчината ти вече сигурно е доста голяма и без тези, а?
— О, не мога да се срамувам от нея — каза Ронир със задоволството на джудже, чието съкровище може да се сравнява с най-добрите.
— Тогава защо не ми оставиш тези камъни? Вече и без тях у дома имаш много.
— Това не пречи да искам да имам още.
— Разбира се, че не пречи. Но ако ги скриеш у вас, парите ти няма да работят за теб, а ако ми ги дадеш да ги инвестирам, ще работят.
— Парите да работят за мен? Любопитна идея. Досега не съм чувал пари да работят.
— Това е идея на бъдещето и е доста смислена. Защо да не работят и парите? Как всичко останало трябва да работи?
— Това добре — каза Ронир, — но каква гаранция имам, че ще спазиш обещанието си? Ако приема предложението ти, ще имам само уверенията ти, че ще удържиш на думата си, а ако не го приема, ще имам всичките си скъпоценни камъни.
— Ще ти направя едно предложение, на което няма да можеш да устоиш — каза Аззи. — Вместо да следвам нормалната банкова процедура, ще ти платя печалбата авансово.
— Печалбата ми? Но аз още не съм вложил скъпоценностите си!
— Знам това. Ето защо, за да съм по-убедителен, съм готов да ти дам печалбата, която ще получиш след година, ако ми се довериш.
— И какво трябва да направя?
— Само отвори шепата си.
— Добре, добре — каза Ронир, който подобно на повечето джуджета не можеше да устои на мисълта за печалба.
— Ето ти! — каза Аззи и пусна в ръката му два от малките диаманти, един рубин с лек дефект и три чудесни смарагда.
Ронир ги прие и ги погледна озадачено.
— Но тези не са ли мои?
— Разбира се, че са твои! Те са твоята печалба!
— Но те бяха мои от самото начало!
— Да, така беше, но ти ми ги даде назаем.
— Така ли? Не помня такова нещо.
— Но помниш, че прие печалбата, нали?
— Разбира се, кой се отказва от печалба?
— И постъпи съвсем правилно. Само че печалбата ти зависи от това, дали ми даваш камъните или не. Иначе как ще я изработя? Сега ти върнах няколко от тях, но все още ти дължа тези, които вече ти дадох, заедно с всички останали. Те са главницата. След година ще си ги получиш до един. А вече си взел печалбата.
— Не съм много сигурен — промърмори Ронир.
— Довери ми се — каза Аззи. — Ти направи умно капиталовложение. За мен беше удоволствие да въртя бизнес с теб.
— Ей, чакай малко!
Аззи чевръсто събра скъпоценните камъни и без да забравя парчето феликсит, бързо се изкачи на горния свят. Демоните, разбира се, могат да изчезват и това им дава чувство за театралност.
Глава 6
Аззи не беше ходил в Рим от много време. Този град бе любимо място на демоните и те отдавна бяха свикнали да го посещават, за да го разглеждат индивидуално или на групи от стотици, заедно с жените и децата си и придружени от специални гидове, които обясняваха какво се е случило на едно или друго място. Не липсваха добри неща за гледане. На особена почит бяха гробищата. Да четеш надписите по надгробните камъни си беше истинско удоволствие, а и там имаше отлични меланхолични места за размишления с високите си тъмни кипариси и древните, покрити с мъх паметници. Освен това в Рим винаги беше забавно, защото непрекъснато се избираше нов папа и се отлъчваше старият, което даваше възможност на демоните да влошат нещата до известна степен.