Най-логично й се стори да започне да търси Скандер там, където го беше срещнала за последен път — при „Драконовата скала“. Драконите бяха достатъчно умни, за да разберат, че човек няма да тръгне да ги търси на място с такова име.
През района бяха минали много герои и много от тях бяха въоръжени само с лек извит меч, който и без друго не върши никаква работа срещу дракон. Но Скандер не искаше да се пробва дори и срещу тези дребни риби. Макар че кожата му бе покрита с дебели плочки и можеше да устои дори на снежна лавина, и за него мечовете не представляваха нищо, освен ако не бяха подкрепени от някоя могъща магия, той знаеше, че хората са коварни — струва ти се, че се целят в рамото, а изведнъж получаваш стрела в окото. Драконите често получават стрели в очите, а не са овладели човешкия трик да се правиш, че стреляш на едно място, а всъщност да стреляш другаде. Това не влиза в навиците им и го смятат за несъвместимо с войнската етика.
Както и да е, Илит беше срещнала Скандер при „Драконовата скала“, където беше отишла на гости у роднини, наскоро преселили се от Скития. Точно тогава, Скандер употребяваше една нова магия за промяна на външния вид, която му беше попаднала напоследък. Драконите винаги търсят такива магии, защото са интелигентни и се стремят да попаднат в човешко обкръжение. Макар че хората не знаят това, в много дворове на монарси са присъствали дракони с променен външен вид, които са се наслаждавали на споровете с философите. Но по-разпространената причина е, че се уморяват да са сами, а те неизбежно са сами, тъй като изпитват силни подозрения към драконите от противоположния пол. Именно заради това, а не поради липсата на възможности или сладострастие, те рядко се сношават и рядко имат малки. Сред драконите, които имат малки, не е уточнено кой родител трябва да ги възпитава. Няма консенсус и по въпроса кой да ги мъти. С тези природни инстинкти те са приключили преди години. Станали вече разумни същества, те са се мъчили да разрешат тези проблеми помежду си и се говори, че именно тогава видът им е бил унищожен.
Героите спечелили битката по време на объркването. Драконите били напълно изумени, когато са видели, че рицарите — охранени човеци с метални костюми — могат да ги убиват. Хората били толкова явно неинтелигентни и единствено дворцовите ритуали компенсирали този факт, но те печелели, защото били склонни да убиват, докато драконите не били склонни да правят каквото и да било.
Илит отлетя до района на Самарканд и кацна в Яр Диги — най-близкото до „Драконовата скала“ селце.
То беше малко и западнало, а на единствената му улица имаше само магазини за сувенири. Те бяха пълни с материали за драконите, но нямаше клиенти. Когато Илит попита един книжар на име Ахмед защо това е така, той й отговори:
— Така е, защото дългоочакваният бум в драконовия фолклор още не е започнал. Сега вниманието привличат други места. В Англия например, където дракон не се е появявал от векове, има специални екскурзии до местата, където някога са живели и там продават сто пъти повече от нас. Питаш къде е драконът? Някъде в пещерата си в „Драконовата скала“. Нагоре по пътеката. Но никой не може да го намери, освен ако драконът не пожелае да има посетители. Само че никога не можеш да си сигурен. Малко е особняк.
Илит се отправи в указаната посока и след като си плати таксата, я пуснаха да тръгне по пътеката. Тя извървя няколко завоя, мина покрай сергия за закуски и покрай самата „Драконова скала“. Никъде не видя нищо, наподобяващо пещера.
Спря едва когато чу дълбоко резониращо хълцукане.
— Скандер! Звукът се чу отново.
— Аз съм, Илит!
Изведнъж видя едно сенчесто място между две скали, което би могло и да не е обикновена сянка. Приближи се и забеляза, че в средата тъмнината се сгъстява. Влезе.
Не беше сигурна кога точно е потънала изцяло в мрака на входа, но кънтенето на стъпките й я убеди, че е вътре.
— Скандер? — повика отново.
Пак не последва отговор, но Илит забеляза нещо светло напред и вдясно от себе си. Тръгна нататък, премина един завой и стигна до място, където сякаш самите скали излъчваха светлина — отгоре и отстрани. Сега виждаше по-добре и ускори крачки. Проходът се разклоняваше няколко пъти и Илит всеки път тръгваше натам, където е по-осветено.
Най-накрая достигна до една зала, в която лежеше тъмната плочеста фигура, която търсеше. Скандер я гледаше втренчено. Ако не бяха очите му, можеше и да не го забележи, толкова неподвижен бе той. Спря неловко на прага.
— Скандер, това съм аз, Илит.
Той надигна глава и леко притвори клепачи.
— Да, така е наистина — отбеляза той. — Колко време мина?