— Много. Как я караш?
— Мечтаех си за ренесанса.
— Какво е ренесанс?
— Съжалявам. Столетията ми са объркани. Ренесансът ще дойде по-късно. Ето това му е лошото, когато си далновиден. Не знаеш кога е сега и кога е тогава.
— Скандер — каза Илит. — Трябва ми помощ.
— Така си и мислех — отвърна драконът. — Иначе какво ще те накара да дойдеш на това далечно място? Какво искаш, мила моя? Огънят ми още не е изгаснал. Искаш да изгоря някого ли?
— Трябват ми очи — каза Илит и обясни за Аззи, Принца и Принцесата.
— Очи — измърмори Скандер и обикновено червеникавокафявата му кожа стана бяла като тесто. Беше му припомнила едно пророчество.
— Защо стоиш тук? — попита го Илит.
— Заради славата, разбираш ли? — отвърна Скандер. — Хората тук ще ме направят известен. Обещах да впиша това място в географските карти. Още не се е случило, но няма как да не стане.
— Къде мога да намеря наистина добри очи? — попита Илит.
— Очи — замисли се Скандер. — Че очи има навсякъде! Защо си си направила труда да питаш мен?
— Знаеш къде са най-добрите. Всички дракони знаят.
— Да разбира се — съгласи се Скандер. — Само че не ми се разговаря за очи, ако нямаш нищо против.
— Не ти се разговаря за очи?
— Суеверен съм, знаеш. Извинявай.
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
— Добре. Преди много време, в Китай, забелязах, че винаги когато рисува дракони, един придворен художник прави очите най-накрая. Попитах го защо и той ми обясни, че те придавали на рисунката някакъв особен живот и че този живот не можел да се събужда, преди да е готово всичко останало. Някакъв мъдрец му бил казал, че очите на моя род са фокус на духа. В тях бил животът и трябвало да се правят последни. Тогава аз намерих този мъдрец — беше монах таоист — и той ме увери, че това е вярно. Също така, той ми пророкува, че когато една вещица започне да говори за очи в мое присъствие, това ще означава пълно разменяне на местата на Ин и Янг.
— Какво означава това?
— Младо момиче… — проговори той и затвори очи.
Тя изчака, но Скандер не продължи. След още малко Илит се прокашля.
— Скандер… и после какво?
Не последва отговор.
— Спиш ли, Скандер?
Тишина.
Тя се приближи и сложи ръка до ноздрите му. Не усети дъх. Приближи се още и сложи ръка върху плочите на гърдите му. Не долови пулс.
— Ох! И сега какво? Но вече знаеше.
Когато свърши, тя погали мъртвия дракон по ноздрите — приживе той обичаше това. „Горкият стар дракон! — помисли си тя. — Толкова стар и мъдър и докаран до това положение… Купчина месо, изстиваща в планинска пещера.“
Скоро щеше да се свечери, а това не е добро време да стоиш в чужда страна. Местните демони скоро щяха да излязат и можеха да й направят някоя пакост, ако решат. По онова време европейските и азиатските демони не преливаха от любов едни към други и войната между тях още очаква своя хроникьор.
Илит уви очите в копринена кърпичка и ги сложи в малкото ковчеже от шипково дърво, което използваше за пренасяне на деликатни и скъпи неща. След това се обърна и излезе от пещерата.
Навън се изправи в целия си ръст и видя как слънцето се отразява от ледовете на близките планини. Тя тръсна разкошната си черна коса и се качи на метлата. Издигна се и се понесе на запад, а земята на дракона изчезна под нея.
Глава 7
Когато Илит пристигна, в Аугсбург бе още светло, защото беше летяла с попътен вятър и беше успяла да изпревари дори самото слънце. Тя кацна недалеч от входната врата на Аззи и почука силно с медното чукче.
— Аззи! Върнах се! Взех ги!
Последва зловеща тишина. Макар че беше лято, във въздуха имаше хлад. Илит усети, че е притеснена. Чувството й на вещица й подсказа, че нещо не е наред. Тя докосна предпазващия амулет от кехлибар, който винаги носеше около шията си. Почука отново.
Най-накрая вратата се отвори. На прага застана Фрике с изкривено от мъка лице.
— Фрике! Какво се е случило?
— Уви, господарке! Нещата наистина се объркаха!
— Къде е Аззи?
— Точно това е най-лошото! Няма го.
— Няма го? Но къде може да е?
— Не знам — отвърна Фрике. — Но не съм виновен аз.
— Кажи ми какво се случи.
— Преди няколко часа — започна Фрике — господарят приготви разтвор, с който да измием косата на Принцесата, защото беше станала мръсна и сплъстена. След това започнах да я суша. Спомням си, че беше някъде около обяд, защото когато излязох да взема дърва за огъня слънцето беше още високо…
— Продължавай! Какво стана после?
— Върнах се с дървата, а господарят Аззи си тананикаше весела песничка и режеше ноктите на Прин-ца… Той винаги се отнася много внимателно към подробностите… Изведнъж спря да тананика и се огледа. Аз също се огледах, макар че не чух никакъв звук. Тогава господарят Аззи погледна мен и мога да се закълна, че се беше променил. Беше пребледнял и косата му беше изгубила блясъка си. „Чухте ли нещо, господарю?“ попитах го, а той отговори: „Да, чух звук, който няма да ми донесе нищо добро. Бързо ми дай книгата с магиите!“ След това падна на колене, а аз изтичах да донеса книгата. Той нямаше сили да я отвори… Онази голямата с медния обков, ей там на пода. Помоли ме да му помогна да разлисти страниците. Каза ми: „По-бързо, Фрике, обзема ме някаква слабост и преставам да съм демон“. Помогнах му, а той каза: „По-бързо, Фрике, по-бързо, докато сърцето ми не излезе от мен окончателно“. И аз започнах да прелиствам по-бързо, но вече съвсем сам, защото ръката на господаря беше отпусната надолу и единственото, което можеше да прави, беше да гледа книгата, макар че очите му бяха изгубили обикновения си блясък. След това каза: „Добре, спри тук. Я да видим…“ и това беше всичко.