— Всичко? Какво искаш да кажеш?
— Че повече не каза нищо, господарке.
— Разбирам това достатъчно добре. Интересува ме какво се случи.
— Изчезна, господарке Илит.
— Изчезна?
— Пред очите ми. Изчезна без следа. Щях да се побъркам, защото не знаех какво да правя. Не ми беше оставил никакви напътствия и едва не изпаднах в истерия, но след малко реших, че ще е най-добре да изчакам завръщането ти.
— Опиши ми начина, по който изчезна — каза Илит.
— Начина? — попита Фрике.
— Да. Появи ли се облак дим? Бързо ли се разсея? Имаше ли светкавица? Може би се е чул слаб гръм? Смали ли се преди това до размерите на точка?
— Не знам, господарке. Затворих очи.
— Затвори очи! Ти си глупак, Фрике!
— Да, господарке, но все пак надзърнах.
— И какво видя?
— Господарят стана много тънък и изчезна някак си настрани.
— На коя страна?
— Надясно, господарке.
— Гладко ли се плъзна, или с движение нагоре-надолу?
— С движение.
— Фрике, това е много важно. Преди да изчезне напълно промени ли се цветът му?
— Точно така, господарке Илит! Цветът му се промени точно преди да се превърне в нищо!
— Какъв стана?
— Син, господарке!
— Точно както си помислих — каза Илит. — Дай сега да видим книгата му с магиите.
Фрике постави тежкия том на една поставка, където Илит можеше да чете по-лесно. Книгата още беше отворена на страницата, която беше гледал Аззи преди изчезването си. Илит се наведе и бързо прочете руническото писмо.
— Какво е това? — попита Фрике.
— Магия за освобождаване, Фрике — обясни му тя. — Демоните я използват, когато някой се опитва да ги призове със заклинания. Нарича се „Общо противопоставяне“.
— Закъснял ли е?
— Очевидно.
— Омагьосан! Но господарят сам владее магиите!
— Разбира се. При това доста добре. Но всички, които правят магии сами са уязвими за действието им. Това е един от големите закони на Невидимото царство.
— Чувал съм това — каза Фрике. — Но кой би могъл да отвлече господаря така?
— Има много възможности — отговори Илит. — Но при тази последователност на събитията най-вероятно е да е бил някой смъртен. Но може и да е вещица, алхимик или друг демон, който държи Аззи в ръцете си по някакъв начин и е в състояние да го повика без неговото съгласие.
— А кога ще го видим отново? — попита Фрике.
— Нямам представа — отвърна Илит. — Зависи от това, кой го е повикал, каква магия е използвал и какво задължение е поел Аззи към него.
— А дали ще е скоро? Илит сви рамене.
— Може да се върне всеки момент или да се забави с дни, седмици, дори с години. Може да изчезне и завинаги. Трудно е да се погледне назад и да се разбере каква е истината, след като стане нещо такова.
— С радост бих пожертвал задника си, ако можех да го повикам обратно! — извика Фрике. Той закърши ръце от мъка и несигурност, след което в тъмните ъгълчета на съзнанието му дойде една мисъл. Той извика:
— О, не!
— Какво не?
— Телата!
— Какво телата?
— Могат да се разложат, господарке. Защото тази сутрин изразходвахме последното си късче лед и вече почти нямаме божия кръв. Казах това на господаря веднага щом се събуди, а той ми каза да не се безпокоя, защото щял да поиска от „Снабдяване“ веднага щом си подремне.
— Да си подремне? Но нали каза, че тъкмо бил станал!
— Той обичаше да си подремва след събуждане, господарке.
— Да, сега, след като ми го каза, си спомних, че наистина беше така — каза Илит.
Тя отиде в лабораторията, където в отворените дървени сандъци, подобни на ковчези, едно до друго лежаха телата. Ледът от Алпите се беше разтопил. На дъното имаше съвсем малко кръв.