— Търсиш харпиите с двата трупа, нали? Казаха ми да ти предам, че им е станало скучно, оставили са труповете на сигурно място и са отишли при сестрите си.
— Само това ли казаха? — понита Илит, като правеше усилия, за да лети бавно колкото пеликана.
— И нещо за някакви забавления — отвърна птицата.
— Не казаха ли къде е това сигурно място?
— Нито дума. Помислих си да ги попитам, но те вече бяха отлетели и нямаше как да ги настигна. Знаеш колко бързо летят с тези крила.
— Накъде тръгнаха?
— На север — каза пеликанът и посочи с върха на крилото си.
— Същинския север или магнитния север?
— Същинския.
— Тогава ми се струва, че знам къде са.
Тя промени курса си и се насочи на север, като увеличи скоростта си максимално, макар и да знаеше, че от вятъра очите й ще станат червени и непривлекателни. Прелетя над земята на франките за нула време и после премина над набраздените от фиорди брегове, на които северните племена все още почитаха старите богове и се биеха с чукове, брадви и други селскостопански сечива. Премина и над земята на лапландците, които, въпреки че усетиха присъствието й докато прекарваха еленовите си стада по снега, не й обърнаха никакво внимание, защото когато се сблъскаш с някакво необяснимо явление, най-добре е да се правиш, че не си го видял. Най-накрая тя достигна до Северния полюс — истинския Северен полюс, който се намираше във въображаемата точка на същинския и абсолютен север и до който не можеха да достигат смъртни същества. Илит се спусна през гънката на реалността, в която се намираше той, и точно под себе си видя селцето на Дядо Коледа.
Селцето беше построено върху здравия лед, с който беше покрит полюсът. Къщичките наистина бяха хубави — наполовина покрити с дърво. В единия край Илит видя работилницата, в която джуджетата изработваха всякакви подаръци за смъртните. Тази работилница е добре известна. Не така добре известен е фактът, че в задния й край има специална стаичка, в която от тайни складове на Земята се получават есенции от Добро и Зло. Във всеки подарък се поставя по малко добър или лош късмет, но никой не може да каже кой какво ще получи. Илит закрачи през работилницата и като гледаше как работят малките човечета с чуковете и отвертките си, й се струваше, че процесът наистина е малко или много хаотичен. В средата на голямата работна маса имаше улей и в него падаха блестящи късчета лош и добър късмет, които напомняха малки букетчета билки. Джуджетата се протягаха и ги поставяха в подаръците, без дори да погледнат какво вземат.
Илит попита джуджетата дали не са идвали две харпии със замразени хора в ръце. Те поклатиха раздразнено глави. Правенето на подаръци е прецизна работа и говоренето нарушава ритъма. Едно от тях кимна с глава към дъното на работилницата. Илит тръгна натам и видя една врата, на която беше написано: КАНЦЕЛАРИЯ НА КОЛЕДА. Тя почука и влезе.
Дядо Коледа беше едър, дебел човек, с лице, което се усмихва много лесно. Но външният вид не винаги казва истината. Сега той беше намръщен, лицето му беше удължено и изпито. Говореше в една вълшебна раковина:
— Ало? „Снабдяване“ ли е? Искам да говоря с някого!
Отговорът долетя от една маймунска глава, препарирана и окачена на стената:
— Тук е „Снабдяване“. С кого разговарям?
— Коледа. Дядо Коледа.
— Да, господин Коледа. Вие упълномощен ли сте да ни се обаждате тук в „Снабдяване“?
— Предполагам, че не сте чули за мен — каза Дядо Коледа. — Аз съм този, който разнася подаръци на двадесет и пети декември по новия календар всяка година.
— А, този Коледа. Кога ще започнете да раздавате подаръци и на демоните?
— Достатъчно се преуморявам и с подаръците за хората — отвърна Дядо Коледа. — Имам един проблем…
— Момент моля — каза гласът, — свързвам ви със служителя по проблемите.
Дядо Коледа въздъхна. Отново му губеха времето. След това забеляза Илит, която току-що беше влязла. Той бързо мигна три пъти зад малките си правоъгълни очила.
— Боже мили! Ти не си джудже, нали?
— Не съм — отвърна Илит. — Не съм и елен. Но ще ти подскажа. Дойдох тук с метла.
— Тогава трябва да си вещица.
— Позна.
— Да не би да искаш да ме омагьосаш? — попита Коледа като подсмъркна тъжно, когато видя прелестите й, станали съвсем очебийни под прилепналите от вятъра дрехи. — Нямам нищо против да ме омагьосат, знаеш ли? На никой и през ум не му минава да омагьоса Дядо Коледа. Като че ли нямам и аз нужда от малко разнообразие. Кой носи подаръци на Дядо Коледа, а? Мислила ли си за това? Само давай, давай, давай. А какво получавам срещу това, а?
— Удовлетворение. Всички те обичат.