— И там, откъдето аз идвам, е така — каза Бабриел.
— Голяма работа! — каза Аззи презрително. — За създание на Светлината да смята госта си за свещен не е кой знае какво, но за създание на Мрака, това е нещо наистина забележително.
— Точно това щях да кажа — отвърна Бабриел.
— Не се опитвай да ми се подмазваш — каза Аззи. — Знам номерата ти и презирам всичко, свързано с теб!
— Така и трябва да бъде — отвърна Бабриел с усмивка.
— Значи и ти ме презираш, така ли?
— Ни най-малко! Исках да кажа, че така трябва да бъде с вас. Вие сте естествени, както казват нашите архангели. Да видя как действате, за мен е привилегия.
— Ласкателствата няма да те доведат доникъде — каза Аззи и с раздразнение разбра, че Бабриел доста му се нрави. Трябваше да направи нещо!
— Заведи го в малката стаичка на тавана — каза той на Фрике.
Фрике взе една газена лампа и присвит почти на две, с бастун, потропващ отпред, се заизкачва по стълбите, следван от Бабриел.
Стълбите се виеха нагоре покрай лъскавите коридори и хубавите стаи на долните етажи. Колкото повече се изкачваха, толкова повече стълбата ставаше по-тясна и по-стръмна и тук-там липсваха цели стъпала. Фрике потропваше непоколебимо напред, а Бабриел, висок и строен, го следваше наведен, за да избегне ниските греди на тавана, а наметалото му светеше леко на пламъка на лампата.
Най-накрая стигнаха до площадката почти до върха на високата старинна сграда.
В дъното на късото тъмно коридорче имаше врата. Фрике я отвори и влезе с лампата. На трептящата жълта светлина Бабриел видя малка стаичка с толкова нисък и наклонен таван, че сам той не би могъл да стои изправен в нея. Горе имаше малка капандура. Обзавеждането се състоеше от желязна пружина и ниско нощно шкафче. Стаичката беше съвсем малко по-дълга от пружината. На пода имаше дебел слой прах и въздухът миришеше на разгонени котки и стари паяжини.
— Много е хубава — каза Бабриел.
— Малко е мъничка май — отговори Фрике. — Може би, ако помолите господаря, ще ви даде един от апартаментите на третия етаж…
— Няма нужда — отвърна Бабриел. — Тази стая ще свърши чудесна работа.
В този момент на вратата се почука.
— Кой там? — попита Фрике.
— Небесна транспортна служба. Багажът на ангел Бабриел.
— А, да. Благодаря — каза Бабриел и отвори вратата. На прага стоеше средна на ръст фигура с униформа и фуражка. Тя подаде на Бабриел лист хартия и писалка. Ангелът се подписа на обратната страна. Служителят дръпна къдрицата на челото си и изчезна.
— Багажът ми пристигна — каза Бабриел. — Къде да го сложа?
Фрике се огледа изпълнен със съмнение.
— Може би на леглото — каза той. — Но пък няма да остане място за спане…
— Ще се намести — каза Бабриел и дръпна куфара си в стаята. Той беше много голям и единственото място, където можеше да се побере, наистина бе леглото, защото двамата бяха заели почти цялото свободно пространство.
Бабриел се огледа и попита:
— Мислиш ли, че ще може да влезе там?
Фрике погледна острия ъгъл, в който се срещаха стените.
— Там не може да се побере и миши труп, камо ли такъв голям куфар.
— Нека опитаме все пак — каза Бабриел.
Той свали куфара от леглото и го бутна. Между леглото и стената имаше само няколко сантиметра, но куфарът продължаваше да се движи. Вместо да го спре, стената се изду навън, за да се отвори място, а останалите стени се раздалечиха, за да се запазят пропорциите на стаята. Таванът също се издигна и Фрике изумен видя, че стаята е станала доста по-голяма от тази, в която влязоха.
— Как го направи? — попита той.
— Това е една от дреболиите, които научаваш, когато пътуваш много — отвърна Бабриел скромно.
Освен, че се беше разширила, стаята също така беше станала и по-светла, но на пръв поглед не беше съвсем ясно как точно се е получило това. Очите на Фрике се разшириха, после се разшириха още повече, защото в краката си чу странни звуци. Погледна надолу и видя нещо малко, горе-долу колкото плъх, да изчезва от полезрението му. Фрике примигна и когато зрението му се изчисти, забеляза, че подът — досега осеян с котешки мръсотии и покрит с прах — е почистен и излъскан. Обзе го страх.
— Ще кажа на господаря, че сте се настанили чудесно — каза той и бързо излезе.
След пет минути в стаята на Бабриел влезе Аззи. Той я огледа — два пъти по-голяма, отколкото я помнеше, ярко осветена, приятно мебелирана, чиста, ухаеща на тамян и смирна, а на едната стена имаше малка врата, която водеше към хубава баня с фаянсови плочки, която, Аззи помнеше дяволски добре, по-рано не беше там.
Беше се появил гардероб, който сега беше отворен и в него се виждаха множеството униформи на Бабриел — всякакви модели и кройки, някои с медали, други с дантелени яки и огромни маншети. Бабриел беше облякъл една от тях. Беше сребристобяла, с островърха шапка. Аззи си помисли, че изглежда нелепо, чак зловещо.