Но Аззи се тревожеше най-много заради страхливостта му, защото знаеше, че тя е главната причина за всичко останало.
Бабриел дълго време гледа, без да каже дума, макар че потреперваше при всяко неумело движение на Принца и при неговото стъписване всеки път щом Фрике вдигнеше меча си.
— Какво точно не е наред с него? — попита Бабриел най-накрая.
— Дадох му сърце на страхопъзльо. Вместо да му вдъхне здрав разум, както би трябвало да се очаква, то го изпълни изцяло със страх.
— Но щом е толкова страхлив, как ще се справи със задачата си?
— Съмнявам се, че ще успее — отвърна Аззи. — Мъча се да го подтикна, но не става. Изглежда съм победен, преди дори да съм започнал.
— О, Боже! — възкликна Бабриел.
— Да. Можеш да кажеш това. И още много други неща.
— Но състезанието… приказката, която искаш да представиш…
— Край. Свършен съм, унищожен, съсипан, connsumatus est. Както щеш го кажи.
— Това е нечестно — каза Бабриел. — Но защо се отчайваш толкова рано? Искам да кажа, мътните го взели, не може ли да се направи нещо?
— Трябва ми малко гутсия, само че хората от нашето „Снабдяване“ не могат да намерят.
— Не могат, а? Шайка мързеливци, това са те! Я да видим какво могат да направят моите хора.
Аззи се втренчи в него:
— Смяташ да ми намериш гутсия?
— Такова беше предложението ми.
— Но за теб това не е добре!
— Остави аз да се тревожа за тези неща. Ти беше толкова добър домакин! Просто трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин. А и шоуто трябва да продължава, нали?
Бабриел се изправи и наведе глава, защото асмата, под която седяха беше ниска. Бръкна в джоба си и извади пластмасова кредитна карта. Беше почти същата като тази на Аззи, само че беше бяла, а не черна като катран. В единия й край имаше златно изображение на съзвездие, което се придвижваше към мястото, което щеше да заеме в края на хилядолетието. Бабриел се огледа, за да намери къде да я мушне, но не откри подходящо място.
— Хайде да се поразходим — каза Бабриел. — Може би ще намерим нещо подходящо… А, ето едно лаврово дръвче. Те винаги са добри.
Той намери процеп в кората и мушна картата.
— Какво трябва да стане сега? — попита Аззи.
— Ще трябва да изчакаме малко докато отговорят. Този район е малко необичаен за ангел на Светлината, разбираш, нали?
— Ами „Готическата катедрала“ как е тук?
— Стените й са много по-високи.
След миг се чу слаба експлозия, след това камбанен звън и фанфари. Снабдителната на Светлината се появи пред тях. Беше млада руса жена с обикновена бяла роба, която не попречи на Аззи да забележи, че би било истинско удоволствие да се позабавлява с нея. Той започна да си тананика античната песничка „Нощта, в която грешникът срещна ангел“ и запристъпва към служителката.
Тя го цапна с малкото тефтерче, което носеше.
— Не бъди груб — каза му тя с приятен глас, който показваше, че макар и да говори сериозно, не му се сърди. После се обърна към Бабриел:
— Как мога да ви помогна?
Аззи понечи да й каже как би могла да помогне на него, но Бабриел се намръщи и каза:
— Имам нужда, мило същество, от известно количество гутсия. Това е билка, която смъртните използват, за да придобият смелост.
— Знаех си, че е за смъртен — отвърна служителката. — От пръв поглед личи, че на вас самия не ви липсва кураж.
— Колко мило, че казвате това — отговори Бабриел. — Хвала на Бога!
— Хвала на Нея! — отвърна служителката.
— Какво?! — каза Аззи. — Винаги съм смятал, че…
— Когато говорим за Върховния принцип на Доброто, използваме ту „Той“, ту „Тя“. По равно.
— Понякога дори го наричаме „То“ — допълни служителката. — Не смятаме, че „Тя“ може да бъде! „То“, но се опитваме да не показваме предразсъдъци.
— Не можете ли да решите какво е, в края на краищата? — попита Аззи.
— Няма никакво значение — отвърна жената. — Върховният Бог е над сексуалността.
— На нас ни говорят друго — каза Аззи. — Според нашите експерти сексуалността е висш израз на Злото, особено, когато е добра. Както може да е между нас двамата, маце — завърши Аззи с хриптящ глас. От него беше започнал да излиза обезпокоителен аромат на мускус.
Служителката се намръщи, приглади косата си и се обърна към Бабриел: