— А сега слушай внимателно, Принце — каза Аззи. — Ще ти оставя да пазиш ключовете от имението. Този големият е от външната врата. Малкият отваря задната, а този е за конюшнята. Това е ключът от избата, в която държим виното, бирата и консервираното месо. Този, с орнаментите е от сандъчето ми с магии. Можеш да си играеш с тях, ако искаш, в момента не са активирани.
— Да, чичо — каза Принцът и пое ключовете. Един от тях — малък сребърен, със сложна украса — привлече погледа му.
— А за какво е този, чичо?
— Ах! — каза Аззи. — Забравил съм го на връзката!
— Да, чичо.
— Не го използвай.
— Но за какво е?
— Отключва малката врата в дъното на спалнята ми. С другия му край се отключва сандъчето, което е в тази стая. Но не бива да влизаш в тази стая и не бива да отваряш сандъчето.
— Защо, чичо?
— Много дълго е за обясняване.
— Имам много време — каза Принцът.
— Разбира се, че имаш. Нямаш нищо друго, освен време, нали? Само че аз нямам никакво време. Тръгвам незабавно. Помни ми думите. Ако отключиш онази врата, ще стане нещо лошо. Не го прави.
— Добре, чичо.
— Честна дума?
Принцът вдигна дясната си ръка.
— Кълна се, чичо.
— Добре. А сега трябва да тръгвам. Довиждане, момчето ми.
— Довиждане, чичо. Приятен път.
Принцът го придружи до конюшнята и Аззи възседна един огнен арабски кон.
— Внимателно, Белшазар! — извика Аззи. — Довиждане племеннико! Ще си дойда след два-три дни. Най-много седмица.
Принцът и Фрике му махаха с ръце, докато не се изгуби от погледа им.
Един час по-късно (всъщност по-малко от час, защото пясъчният часовник избързваше) Принцът каза:
— Скучно ми е.
— Още една игра на карти? — предложи Фрике и разбърка тестето.
— Не. Омръзна ми да играя на карти.
— Тогава какво, млади момко? Тенис? Домино? Кегли?
— Не. Писнаха ми тези глупави забавления! Не можеш ли да измислиш нещо по-интересно?
— Да отидем на лов — предложи Фрике. — Да отидем за риба, да пускаме хвърчила?
— Не, не… — Принцът присви очи, след малко ги отвори и лицето му се оживи. — Сетих се!
— На вашите услуги, господарю — каза Фрике.
— Хайде да надникнем в стаята, в която не трябва да влизам!
Фрике беше много добре обучен. Той прикри усмивката, която заплашваше да го издаде и каза:
— Не можем да направим това!
— Не можем ли?
— В никакъв случай! Господарят ще се ядоса ужасно!
— Само че той няма да разбере, нали? Изражението на Фрике говореше, че тази мисъл не му е минавала през ум.
— Искаш да кажеш… да не му казваме?
— Точно това искам да кажа.
— Но ние винаги му казваме всичко!
— Този път ще направим изключение.
— Но защо?
— За по-интересно, Фрике. Ето защо.
— О… По-интересно — Фрике сякаш се замисли. — Щом е само за по-интересно, мисля че няма нищо лошо. Сигурен ли си, че не си намислил нещо друго?
— Фрике, кълна ти се, че не.
— Добре тогава.
— Да вървим! — извика Принцът й затича през четири стъпала нагоре с връзката ключове в ръка.
Навън Аззи, който беше завързал коня в гората и се беше върнал пеша, или по-скоро с крила, защото под великолепната му пелерина имаше напълно годни такива, се издигна до прозореца на спалнята си и се усмихна. Никога не беше чувал за тези психологически трикове, за които му беше казал Хермес, но сега за сега, те вършеха чудесна работа.
Глава 4
Илит тъкмо подпъхваше одеялото под Принцесата, която беше заспала по средата на разговора им, когато на вратата на замъка се почука. Аззи не би чукал и Илит не можеше да си представи кой друг би могъл да бъде. Тя остави момичето в кожената прегръдка на едно голямо кресло, излезе от всекидневната и се запъти към малкото преддверие на замъка. Чукането се повтори.
Тя дръпна резето на малката вратичка до голямата порта и погледна навън. Една висока фигура, не неприятна на външен вид, облечена в бяло и златно, отвърна на погледа й и се усмихна.
— Да? — каза Илит.
— Прав ли съм, да смятам, че това е замъкът на Спящата красавица, Принцесата?
— Да — отвърна Илит. — Но вие не може да сте нейният Принц, нали? Малко е рано за него, а и очите ви не са същите. Не че имам нещо против сините очи. Наистина.
— О, не съм — отвърна мъжът. — Името ми е Бабриел и съм наблюдател на Силите на Светлината. Гостувам на Аззи и реших да надникна при вас, за да видя как вървят нещата. Всичко ли е наред?
— Да, разбира се! — отвърна Илит. — Няма ли да влезете?
— Благодаря, ще вляза — каза Бабриел.
— Аз съм сътрудничка на Аззи. Името ми е Илит. Радвам се да се запознаем.
Илит му подаде ръка. Той се наведе и я целуна.