Най-напред реши да не обръща внимание. Поръча си още една порция начос и мина на вино. След малко започна да се чувства пийнал. После, с напредването на вечерта, се напи окончателно. Но не просто като свиня, а като демон. Това наистина означава много пиян. Започна да си пее една песничка, която си пеят демоните от Ханаанската земя, когато се забавляват. Ето я:
Песничката имаше още няколко куплета, но Аззи не можеше да си ги спомни, а всъщност не можеше да си спомни и нищо друго. Беше доста късно. Имаше чувството, че стои на това място от много време. Огледа се наоколо и видя, че другите посетители са си отишли. Какво ли бяха сложили във виното му? Сега беше невероятно пиян. В стомаха си усещаше нещо особено и не беше сигурен, дали може да се изправи.
— Кой ми направи това? — каза той, но се чу само фъфлене.
— Здрасти, Аззи — разнесе се глас зад него. Имаше чувството, че вече е чувал този глас.
Опита се да се обърне, но точно тогава нещо тежко се стовари върху главата му близо до лявото ухо — много чувствително място у демоните. При нормални обстоятелства би могъл бързо да се отърси от последствията на подобен удар. Един демон не може да бъде свален лесно. Но този път алкохолът, и това което може би му бяха пуснали в чашата, го бяха обезсилили напълно. Проклятие! Беше загазил и за момента успя да си помисли само това, защото загуби свяст толкова бързо, че чак не разбра това до много по-късно.
Глава 10
Аззи дойде на себе си след неопределено време. Върна се към реалността съвсем разнебитен и не много щастлив. Махмурлукът му по размер и обхват беше монументален. Опита се да се обърне, за да облекчи болката в главата си, но откри, че може да мърда съвсем малко. Изглежда ръцете му бяха завързани. Също и краката му. Целият беше завързан за един много голям стол.
Отвори очи един-два пъти с експериментална цел, после ги отвори окончателно и се огледа. Намираше се в нещо като пещера. Виждаше стените й, искрящи от слюдата в скалите.
— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?
— О, да! — каза един глас. — Без съмнение аз съм тук.
Аззи се напрегна и след малко в мрака видя някаква фигура. Беше много малка и имаше брада. Аззи позна чертите, поне тези от тях, които се виждаха под окосмяването.
— Ронир!
Защото това наистина беше джуджето, което беше накарал да му даде феликсита и съкровището си.
— Поздрави, Аззи! — каза Ронир. Гласът му трепереше от злоба. — Не се ли чувстваш много добре?
— Не, не съм съвсем добре — призна Аззи. — Но няма значение. Много лесно се възстановявам. Имам чувството, че съм оплетен в нещо, което ме държи за стола. Ако бъдеш любезен да ме освободиш и да ми дадеш чаша вода, мисля, че всичко ще е наред.
— Да те освободя? — каза Ронир. Смехът му беше презрителен, какъвто често бива смехът на джуджетата. Последва го и друг, придружен с мърморене.
— С кого говориш? — попита Аззи.
Сега, след като очите му бяха по-привикнали с полумрака, той забеляза, че освен него и Ронир в пещерата има и други фигури. Те бяха малки човечета, джуджета, и бяха застанали в кръг наоколо, а очите им светеха.
— Това са джуджетата от моето племе — каза Ронир. — Бих могъл да ви запозная, но не си струва труда. Ти не си тук за любезности и празни приказки.
— Но за какво изобщо става дума? — попита Аззи. — Длъжник си ми! Ето за какво става дума — отговори Ронир.
— Знам. Но това ли е начинът да говорим за това?
— Твоят слуга не ни пусна да влезем, когато дойдохме при теб, за да говорим нормално.
— Този Фрике! — изкиска се Аззи. — Толкова е предпазлив!
— Може и да е. Но аз си искам парите. И съм тук, за да си ги взема. Незабавно! В този момент!
Аззи сви рамене.
— Вероятно вече сте ми пребъркали джобовете. Знаете, че у себе си нямам нищо, освен дребни монети и някоя и друга резервна магия.
— И това нямаш вече — каза Ронир. — Взехме ти ги.
— Тогава какво повече искаш?
— Да ми платиш! Искам не само печалбата, която ми обеща от моето съкровище, но и самото съкровище!
Аззи се засмя.
— Драги приятелю — каза той, — няма нужда от всичко това. Всъщност, аз дойдох в Париж, за да те намеря и за да ти кажа колко добре вървят нещата с инвестицията ти.
— Ха! — каза Ронир.
Това беше възклицание, което би могло да означава всичко, но най-вероятно изразяваше недоверие.
— Хайде, Ронир! Няма нужда от всичко това! Пусни ме и ще си поговорим като джентълмени.
— Ти не си джентълмен — каза Ронир. — Ти си демон.