— А сега — каза си Аззи — да намерим пътя навън. Магия, дай малко светлина.
Скъпоценният камък засвети по-ярко и по стените на пещерата заиграха сенки. Аззи направи няколко крачки и спря озадачен. Можеше да тръгне в пет различни посоки.
— Накъде да вървя? — попита той камъка.
— Откъде да знам? Аз съм дребна магия. А и вече нямам сили.
Светлината угасна.
Аззи беше чувал за тези подземни галерии на джуджетата. Бяха много опасни, защото твърде често на подовете им имаше дупки, така че минаващите да падат в тях. В повечето случаи те бяха много дълбоки, пълни с отвратителни неща и ужасен шум. Ако попаднеш в нещо такова, може и никога да не излезеш оттам, а най-лошото беше, че Аззи, както всички демони, беше безсмъртен. Можеше да остане на едно такова място с векове, може би завинаги. Нямаше да умре, но щеше да се отегчи до смърт. Говори се, че поради една или друга причина под земята има погребани демони, които още стоят там от най-ранни времена.
Той направи няколко крачки. Червеят се размърда и каза:
— Това не е пътят. Аззи се върна.
— Накъде да вървя?
— Още не съм решил дали да ти помогна, или не.
— По-добре е да решиш бързо. Предложението ми не е вечно.
— О, добре — каза Том. — Ще ти помогна. Тръгни по най-десния проход. Той е безопасен.
Аззи го послуша. Още с влизането, земята под краката му се пропука и той започна да пада. Имаше време, колкото да извика:
— Нали каза, че тук е безопасно!?
— Ха, ха, излъгах те! — извика червеят. Аззи падаше и падаше.
Но само на малка дълбочина. Може би около метър. В дясно видя метална врата, на която с фосфоресциращи букви беше написано: ИЗХОД.
Аззи изруга и излезе.
Глава 13
В Аугсбург Фрике кършеше ръце, разхождаше се напред-назад из двора и поглеждаше към небето в очакване на знак, че любимият му господар се завръща. Изведнъж видя малка черна точица, която бързо се превърна в Аззи.
— О, господарю! Най-накрая си дойдохте!
— Дойдох си веднага, щом успях — отговори Аззи. — Бях задържан от шайка джуджета, купчина драконски тор, трудово колело и червей шизофреник. Надявам се, че си прекарал добре и си се грижил за Принца както трябва.
Лицето на Фрике се изкриви от мъка.
— Грижих се за него, доколкото можах. Драконски тор?
— Драконски тор. Наруши ли той забраната ми? Качи ли се в заключената стаичка?
— Да, господарю.
— И когато влезе вътре, намери ли малкото заключено ковчеже в горното чекмедже на бюрото ми?
— Намери го веднага, господарю.
— И когато го отвори, видя ли миниатюрния портрет на спящата Принцеса?
— Да, господарю.
— Тогава защо не ми разкажеш със собствените си зле подбрани думи какво се случи след това?
— Господарю, той погледна портрета, после погледна встрани, после пак върна погледа си на него. Взе го с лявата си ръка и подръпна устните си с дясната. Прокашля се: „Ъхъ, ъхъ“, като човек, който не знае какво да каже, но чувства, че трябва да каже нещо. Остави портрета внимателно. Обърна се и се отдалечи на две крачки. След това се върна и го вдигна пак. Пак го остави, погледна встрани и, с лявата ръка този път, подръпна горната си устна.
— Чудесни подробности, Фрике — каза Аззи, — но не можеш ли да преминеш към същността, на нещата?
— Разбира се, господарю. След като известно време се забавляваше да гледа портрета на младата дама или, по-правилно е да кажа, че му хвърляше погледи крадешком, той се обърна към мен и каза: „Фрике, това момиче е страхотно“.
— Това ли бяха думите му?
— Съвсем точно ги предавам, господарю. Не знаех какво да му отговоря, така че издадох нисък животински звук с гърлото си. Реших, че младежът ще може да го тълкува както намери за добре. Правилно ли съм постъпил, господарю?
— Много разумно, Фрике. И какво стана после?
— Ами… обиколи стаята един-два пъти и ми каза: „Защо чичо Аззи я е крил от мен?“
— Аха — каза Аззи.
— Моля, господарю?
— Няма значение. Безсмислено възклицание. А ти какво му каза?
— Казах: „Поради причини, най-добре известни нему, млади Принце“. После отново издадох животинския звук.
— Много добре, Фрике. После?
— После продължи да гледа и да си играе с устната си, а правеше и други движения, които пропускам за краткост, и накрая каза: „Фрике, трябва да я имам.“
— Знаех си, че планът ще успее! — каза Аззи. — Какво още каза той?
— Това беше всичко през първия ден, господарю. — През втория стана нетърпелив. Искаше да знае къде сте вие. Понеже е младеж с чувство за отговорност, искаше да има позволението ви, преди да тръгне да я търси.