— Аз, господине — отвърна Принцът. — Тръгнал съм, за да спася Спящата красавица от магията.
— Ха! — каза рицарят.
— Защо казваш „Ха“? — попита Принцът.
— Защото, когато чуя за такова дребно и абсолютно незначително приключение, не мога да не издам презрителен звук.
— Значи твоето приключение е по-значително?
— Разбира се! — отвърна рицарят уверено. — Защото трябва да знаеш, млади човече, че аз съм Парсифал и търся Светия Граал.
— Светия Граал, а? — попита Принцът. — А сигурен ли си, че е по тези места?
— Разбира се. Това е омагьосана гора и в нея са всички неща. Светият Граал със сигурност е тук.
— Ами жената? — попита Принцът.
— Моля?
— Тази жена, която държиш за косата. Парсифал погледна надолу.
— О, тази ли? Тя не означава нищо.
— Но какво правиш с нея?
— Трябва ли да го кажа на глас?
— Разбира се, че не. Имам предвид…
— Знам какво имаш предвид — каза Парсифал. — Тя е тук, за да има с какво да си играя, докато се появи Граалът.
— Разбирам — каза Принцът. — Между другото, трябва ли ти този кон?
— Моят кон?
— Просто питам. Защото, ако не ти трябва, бих могъл да го използвам. Доста по-голям и по-силен е от моя.
— Това е най-чудатото нещо, което съм чувал от много време насам! — каза Парсифал. — Някакво си бебе рицар, още с жълто около устата, идва в лагера ми и ме пита дали ми трябва коня ми! Не. Разбира се, че не, млади момко! Ако ти трябва на теб, вземи го!
— Благодаря — каза Принцът и слезе от седлото. — Наистина съм ти много благодарен.
— Само че най-напред, ще трябва да се биеш с мен, за да го вземеш.
— Знаех си, че ще има някакво условие.
— Така е. Има. Виждам, че си въоръжен с Доста щастлив меч.
— Аха — каза Принцът. — Много е хубав, нали?
— Хубав е — съгласи се Парсифал. — Но, разбира се, не е Наистина омагьосан меч като моя.
Той извади меча си и го показа.
— Предполагам, че меч като моя не може да свърши много работа срещу меч като твоя — каза Принцът.
— Да, честно казано и аз мисля така. Доста щастливите мечове не са лоши, но не можеш да очакваш много от тях в схватка срещу един Наистина омагьосан меч.
— Така си е. Слушай, сигурен ли си, че трябва да се бием?
— Боя се, че да — отвърна Парсифал и нападна.
Принцът отскочи встрани и размаха Доста щастливия си меч. Двете оръжия се удариха едно в друго със свръхестествен звън. Последва го още по-свръхестествен звън, когато острието на Принца се счупи.
— Победих! — извика Парсифал и вдигна меча си за смъртоносния удар. — Грхрхр!
Принцът си помисли, че това е краят, така че използва последните секунди, за да прехвърли спомените си, които не бяха кой знае колко много.
Но земните му дни още не бяха свършили. Тъй като мечът му беше Доста щастлив, при това от добрите за класа си, когато се счупи, едно-единствено остро парче полетя и се заби в гърлото на Парсифал.
Това и беше причината за звука: „Грхрхр“, който Парсифал издаде, преди да се свлече на земята с трясък.
— Съжалявам, но си го търсеше — каза Принцът. Той се обърна и тръгна, като смяташе, че някой друг ще дойде, за да го погребе.
— Вземи красивия меч — препоръча му един глас.
— Кой каза това?
— Аз — обясни мечът на Парсифал. — Вземи и коня.
— Кой си ти?
— Наричат ме Екскалибур.
— Какво говорят за теб?
— Прочети руните ми.
Принцът взе оръжието и погледна блестящото му острие. По него наистина имаше гравирани руни, само че той не можеше да ги прочете. Погледна меча с респект и го попита:
— Защо ме заговори?
— Не би трябвало — съгласи се Екскалибур, — но не можех да допусна да си отидеш и да ме зарежеш тук.
Ще остана без работа, а аз страшно обичам да работя. Ще видиш, че съм много полезен. Ако някой ти създава неприятности, ще трябва да си има работа с мен. Когато Принцът тръгна към коня, го спря глас:
— Чакай, господине!
Беше жената.
— Моля те за помощ в името на рицарската ти клетва! — добави тя.
Въпреки че не си спомняше да е давал каквито и да било клетви, Принцът попита:
— Каква точно помощ имаш предвид?
— Аз съм валкирия — обясни жената. — Този мъж ме победи на бойното поле, като се направи на умрял, за да ме подмами да се приближа. Сега мога да си отида вкъщи само като повикам Дъгата, а със себе си трябва да имам подходящ трофей. Ще ми помогнеш ли да намеря рога, който той ми взе?
— Това не е трудно — отвърна Принцът, — особено, ако е онзи, който надух, когато дойдох. Този на пилона до шатрата ли е?
— Наистина е той — каза жената, отиде до рога, взе го и го наду по вълшебен начин.