В същия миг от небето се спусна краят на една дъга, който без малко щеше да събори Принца.
— Благодаря, добри господине — каза жената и започна да събира бронята на Парсифал.
— Няма ли да вземеш и умрелия рицар? — попита Принцът. — Мислех, че ви трябват такива неща.
— Не ми трябва рицар, който не може да спази легендата такава, каквато е. От друга страна, хубавите брони не се срещат често.
Тя чукна гърдите на ризницата с изострения си нокът, занесе частите до дъгата, изпрати въздушна целувка, извика „Ще се видим пак“ и изчезна сред огнен блясък.
Принцът продължи да язди през гората. На гърба му беше привързан Екскалибур, а зад него вървеше старият му кон. Беше чудесно да чувства, че мечът е там. След малко чу тихо мърморене край дясното си ухо и разбра, че това е мечът.
— Какво има?
— Нищо особено. Само лека ръжда.
— Ръжда? — Принцът го извади от канията и го огледа. — Не я виждам.
— Усещам как ме хваща. Имам нужда от миропомазване.
— Нямам с какво.
— Малко обикновена или божия кръв ще свърши работа.
— Нямам.
— Тогава зарежи тази работа, момче, и ме остави да си мечтая за старите дни.
На Принца това му се видя много странно, но той не каза нищо и продължи.
Сега му се строи, че мечът е заспал, защото от него идваше равномерен хъркащ звук. Нямаше представа, че говорещите мечове могат и да хъркат. Опита се да не обръща внимание и продължи нататък, докато не стигна до един човек с монашески одежди.
Монахът го поздрави и всеки продължи по пътя си, но след малко Екскалибур се обади:
— Видя ли коварния му поглед?
— Нищо такова не видях.
— Искаше да те убие! Такова нахалство! Такава дързост! И такава злоба!
— Не видях нищо такова — каза Принцът.
— Искаш да кажеш, че съм лъжец?
— Разбира се, че не — отрече Принцът, защото е съвсем естествено да си предпазлив, когато разговаряш с говорещ меч, особено ако е с руни.
— Надявам се да срещнем този монах отново — каза Екскалибур и издрънча нагоре-надолу в канията си със зловещ смях.
По-късно през деня срещнаха група търговци. Те бяха достатъчно учтиви, но след това мечът обясни, че всъщност са били крадци, които са смятали да повалят него, Принца, и да откраднат меча му. Принцът отново не се съгласи, но Екскалибур не искаше и да чуе. Най-накрая той се измъкна от канията си и каза:
— Веднага се връщам. — След това изфуча в гората.
Върна се след около час, целият изпоцапан с кръв и олюляващ се.
После започна да ругае и да пее като пиян човек, а и да обвинява Принца, че му крои нещо лошо, например да го претопи в първата ковачница, до която стигнат. Очевидно Екскалибур имаше проблеми.
Същата вечер, когато спря за малко да си почине и мечът заспа, Принцът стана и побягна от него колкото му държат краката.
Глава 2
Освободен от зловещата компания на Екскалибур, Принцът продължи сам нататък през гората. От двете му страни се извисяваха огромни дървета, а лиани и други пълзящи растения изпълваха всичкото останало пространство. Пейзажът напомняше подводен — беше зелен и мокър — и от всички страни долитаха странни, звуци.
Принцът ходеше пеша. За жалост, големият силен кон на Парсифал беше избягал заедно с неговия, когато той се махна от Екскалибур.
Междувременно, в Аугсбург Аззи обикаляше трескаво имението и се мъчеше да събере нещата, които трябваше да даде на Принца след като го открие.
— Бързо, Фрике, по-бързо сложи флакон вълшебен мехлем за рани!
— За прободни или за рани от чук по главата, господарю?
— По добре сложи и двете, защото не знаем в какво ще се забърка.
— Госпожица Илит е тук, господарю — съобщи му Фрике.
— О! Мислех, че наглежда Принцесата… Още превръзки.
— Прави го, макар че по време на отсъствието ви тя счете за необходимо да изпълнява споразумението от ваше име и да докладва на наблюдателя ежедневно.
— На наблюдателя? На Бабриел? Разбира се. Добро момиче. Къде е тя?
— В гостната. Разговарят с ангела на чаша чай… Ето превръзките.
— Ще се отбия да ги поздравя преди да тръгнем. Благодаря, Фрике.
Илит и Бабриел се гледаха крадешком над високите бутилки вино и през мъглата, която заобикаляше димящите, току-що изпечени питки. Изглежда бяха започнали да се наслаждават на компанията си. Това личеше по начина, по който Илит извиваше назад гърба си при всяка възможност. Що се отнася до Бабриел, изглежда той беше под влиянието на някакъв небесен аналог на земното желание.
Аззи влезе в стаята с усмивка (или гримаса) и Илит стреснато скочи на крака.
— Аззи, мили, мислех, че още не си се върнал! — каза тя и се втурна към него да го прегърне. — Просто се възползвах от възможността!