— Каква възможност? — попита Аззи.
— Как каква? Ами да видя как вървят нещата при теб. Докъде си стигнал?
— Моментът е критичен — отбеляза Аззи и се освободи от прегръдката й, — трябва веднага да отида на мястото на действието. Мисля, че е по-добре да се върнеш в замъка и да наблюдаваш събитията оттам. Здрасти, Баби! Как я кара Доброто тези дни?
— А! Тъкмо открихме нещо ново и много вълнуващо за нашия строеж. Нарича се „стъклопис“. Бих искал да ти го покажа някой път.
— Извинявай, но точно сега бързам. Стъклопис?
— Да. Нещо наистина красиво и поучително.
— Хм. Звучи ужасно. Съжалявам, но не мога да остана повече. Изпийте още по едно. Ще ви се отрази добре. Фрике! Взехме ли всичко необходимо?
— Ето това е последното, господарю — извика Фрике в отговор и влезе в гостната.
В ръцете си държеше чифт високи ботуши за езда, направени от мека червена кожа. По тях нямаше нищо необикновено, освен двата малки циферблата, монтирани в токовете.
— Ботушите ми Седем Левги! — извика Аззи. — Фрике, ти си гений!
Аззи обу ботушите, метна на гръб чувала с магиите, няколкото резервни меча и някои други дреболии. След това чукна токовете и активира ботушите.
— Тръгвам! — извика той и премина през входната врата с една единствена крачка, след което се устреми във въздуха.
Бабриел и Илит хукнаха до прозореца, за да гледат, защото никога досега не бяха виждали ботуши Седем Левги в действие. Тези не бяха нови, но работеха отлично. Аззи излетя съвсем ниско над покривите на Аугсбург и продължи да набира височина.
Ботушите Седем Левги го издигнаха високо и Аззи видя голямата гора под себе си, простряла се до хоризонта като безкрайно зелено море. От време на време в нея се срещаха населени места. Аззи летя дълго и понеже не знаеше къде се намира, реши да попита за посоката. Опита се да накара ботушите да го свалят на земята, но те отказаха да променят курса си. Ето това беше проблемът с ботушите Седем Левги. Вземат нещата прекалено буквално. Носят те седем левги и нито сантиметър по-малко или повече. Аззи протегна надолу ръка и започна да ги удря.
— Искам да сляза веднага!
Но те не му обърнаха никакво внимание или поне не регистрираха оплакването му. Продължиха да го носят през няколко реки и градове, докато накрая не го свалиха в покрайнините на някакво селце.
Изумените селяни от Вуден, източна Влахия, с изумление наблюдаваха гладкото кацане на демона в центъра на петъчния пазар.
— Омагьосаната гора] — извика Аззи. — Къде е?
— Коя омагьосана гора? — извикаха селяните в отговор.
— Тази с омагьосания замък и Спящата красавица!
— Назад, на около две левги — казаха селяните и посочиха натам, откъдето Аззи току-що беше дошъл.
Той отново се издигна във въздуха и отново ботушите направиха крачката си от седем левги.
Започна изтощителна борба. Аззи се чудеше в коя посока да полети, за да може в края на краищата да стигне до замъка след определен брой прелитания по седем левги всяко. Доста време му отне, докато прецени правилните ходове.
И ето, най-после вълшебната планина се показа пред очите му. Позна я по мъглата, която беше надвиснала над нея. А сега, къде точно в околността беше Принцът?
Глава 3
Принцът вървя през гората цял ден. Теренът беше сравнително равен и имаше множество искрящи поточета, а тук-там и плодни дръвчета, от които си откъсна обяда. Слънцето започна да залязва и позлати клоните и листата. След малко той достигна до една полянка, на която реши да си почине.
Когато се събуди, нощта беше настъпила и нещо минаваше покрай него. Той се изправи на четири крака и се мушна в близкия храсталак, като посегна, за да вземе меча си, но си спомни, че го е изоставил. Извади една кама и погледна през листака. Видя, че на поляната излиза едно малко космато пони.
— Здравей, млади момко — каза понито, след като се доближи до храсталака.
Принцът не се изненада, че понито може да говори. В края на краищата, гората беше омагьосана.
— Здрасти — отвърна той.
— Къде отиваш? — попита понито.
— Търся един омагьосан замък, който е някъде тук. Трябва да спася една Принцеса, която също е омагьосана и спи в него.
— О, пак ли Спящата красавица — каза понито. — Знаеш ли, че не си първият, който се интересува от нея в тази гора?
— Къде са другите?
— Всички загинаха. Освен няколко, които още не са се отказали, но и те скоро ще загинат.
— О, съжалявам за тях, но предполагам, че така и трябва да бъде. Не бива да я събужда не който трябва.
— Значи ти си, който трябва?
— Да.