— Ти си Принцът?
— Да.
— Тогава тебе търся. Изпратиха ме да те намеря.
— Кой те изпрати?
— А — отвърна понито, — това е цяла история. Ще разбереш по-късно. Тоест, ако си жив дотогава.
— Разбира се, че ще съм жив. В края на краищата, аз съм този, който трябва.
— Качи се на гърба ми — каза понито. — Можем да говорим, докато вървим.
Глава 4
Принцът и понито тръгнаха и не спряха, докато не стигнаха до една поляна, на която бяха разпънати много шатри. Между тях се разхождаха рицари с празнични доспехи, ядяха барбекю и флиртуваха с дами с прозрачни воали, които ходеха насам-натам и разнасяха вино, медовина и други напитки. Дори имаше и малък оркестър, който свиреше игрива музика.
— Приличат на почтени хора — каза Принцът.
— Не се заблуждавай — отвърна понито.
— Защо мислиш, че се заблуждавам?
— Слушай, каквото ти казвам.
Принцът знаеше (с тази част на мозъка си, в която се съхраняваха древни мъдрости), че на малките космати понита, които тайнствено се появяват в гората, може да се вярва. От друга страна, той знаеше, че няма защо да вярва, защото, ако човек винаги слуша гласа на разума, никога няма да направи нищо интересно.
— Но аз съм гладен — каза Принцът. — А може би тези рицари знаят и пътя за замъка.
— Не казвай, че не съм те предупредил — каза понито.
Принцът го ритна в ребрата и то тръгна нататък.
— Здравейте! — извика Принцът, когато спря в средата на лагера.
— Здравей — извикаха рицарите в отговор.
Принцът се приближи още.
— Ти рицар ли си? — попита най-главният.
— Да, рицар съм — отвърна Принцът.
— Тогава къде ти е меча?
— Това е дълга история.
— Разкажи ни я!
— Срещнах меча, наречен Екскалибур — започна Принцът. — Помислих си, че е меч като меч, но едва тръгнахме и той отвори такава една уста, че няма да повярвате. И продължи да се държи все по-странно и по-странно, така че накрая трябваше да го изоставя, за да не ме убие.
— Това ли е историята? — попита един от рицарите.
— Това е, което се случи.
Рицарят махна с ръка. От една бяла шатра излязоха двама, които носеха синя сатенена възглавничка, върху която беше поставен меч. Той беше назъбен от удари, покрит с ръжда, пискюлите му бяха мръсни и проскубани, но личеше, че е Екскалибур.
— Това ли е твоят меч? — попита рицарят.
— Да. Макар че последния път, когато го видях, не изглеждаше толкова зле.
Екскалибур се обади с тънък разтреперан глас:
— Благодаря, приятели! Мисля, че мога да стоя и сам.
Той стана от възглавницата, като едва не падна, но после се закрепи на едно място. Яркият скъпоценен камък на дръжката гледаше Принца, без да трепне.
— Той е — каза Екскалибур. — Без съмнение това е този, който ме изостави на бойното поле.
Рицарите се обърнаха към Принца:
— Мечът твърди, че си го изоставил на бойното поле. Вярно ли е това?
— Не беше така — отговори Принцът. — Този меч бълнува!
Екскалибур се олюля, после пак застана стабилно.
— Приятели! — каза той. — Приличам ли ви на побъркан? Казвам ви, той ме захвърли без никаква причина и ме остави да ръждясвам в подножието на един хълм.
Принцът докосна с показалец слепоочието си, за да покаже, че този, за когото се отнася жеста, е побъркан.
Рицарите не изглеждаха много убедени. Един от тях каза на съседа си:
— Малко е особен, наистина, но не е побъркан. Друг от тях — висок мъж със сива брада, орлов поглед и тънки като на официален говорител устни, излезе напред със свитък пергамент и перодръжка.
— Име?
— Принц.
— Професия?
— Също като името.
— Настояща задача?
— Специална мисия.
— Каква мисия?
— Митична.
— Същност на мисията?
— Събуждане на Спящата красавица.
— С какви средства?
— Целувка.
След като приключиха с въпросите, рицарите се оттеглиха в едно тихо кътче, за да обсъдят какво да правят по-нататък, като оставиха Принца завързан с копринено въже под един храст.
Струваше му се, че тези не са от обикновените рицари. Задаваха неочаквани въпроси. Лицата им — кокалести, бледи, полускрити под разпадащите се от употреба шлемове — никак не предразполагаха към спокойствие. Чу ги да си говорят:
— Какво ще правим с него?
— Ще го изядем.
— Не ще и дума. Въпросът е как?
— Фрикасето е вкусно.
— Миналата седмица ядохме рицар фрикасе.
— Тогава първо да приключим с понито.
— Как.
— Да го опечем с подправки. Някой виждал ли е подправки наоколо?
Принцът веднага реши, че или истинските рицари не разговарят както той беше предполагал, или че тези не са истински, а са демони в рицарски доспехи.