— Не съм шпионин! — извика Принцът.
— Ти си невидим, ще отречеш ли това? Принцът се отскубна и хукна да бягат Рицарите се спуснаха след него, събуждайки останалите с виковете си. Отговориха им други викове, идващи отпред. Отначало Принцът си помисли, че това е ехото на тези отзад, но след малко осъзна истинското положение. Пред него също имаше рицари демони. Вероятно бяха изтичали бързо, за да му препречат пътя за бягство. Той разбра, че ще трябва да се промъкне през редиците им.
Спря, за да оправи наметалото и остана изумен като видя как ръката му изчезва, когато я покрие с него. Виждаше през наметалото и през ръката под него.
Разбира се, непокритата част от ръката му си оставаше видима както обикновено. Дори още по-видима, защото завършваше като отрязана, висеше във въздуха, а нямаше никаква кръв.
Той се уви колкото се може по-добре и отново побягна. Попадна на една широка поляна, обрасла с трева. В края й се появиха конници, осветени от луната. Един от тях посочи с ръка и се провикна:
— Ето там е смачкана тревата! Там трябва да е! Конниците веднага препуснаха.
Принцът отново се шмугна в гората и там намери една малка пещера, в която успя да се скрие, колкото да откъсне подплатата на наметалото. Както се беше на-дявал, тя имаше същите свойства както и самото наметало и с нея си направи маска, която скри главата му.
Обаче не можеше да направи нищо, за да прикрие движенията си. Всяка негова стъпка се отбелязваше — пукаха клонки, тревата се мачкаше, шумоляха листата. Все пак това, че скри главата си, щеше доста да затрудни преследвачите.
Той забърза, макар и да знаеше, че оставя забележими следи. Хрумна му, че може би ще е по-добре, ако ходи бавно и внимателно и че така би могъл да заблуди преследвачите си дори и ако е сред тях. „Точно така би действал един Принц от приказките“ — каза си той, само че изобщо не му се искаше да го направи. Тичаше с всички сили и дългите му крака сякаш ликуваха. Само че рицарите демони с конете си бяха по-бързи. Те приближаваха от всички страни и единствено необходимостта да се оглеждат за следите му ги забавяше незначително.
Те се приближиха съвсем и сякаш стоманените върхове на копията им му се усмихваха. Пред себе си видя някаква пролука в дърветата, но се съмняваше, че ще успее да стигне до нея. Тя беше особено примамлива, защото през нея се виждаха скали, по които нямаше да оставя никакви следи. Нямаше да е лесно да се измъкне дотам.
Един от рицарите се прицели с копието си и се втурна напред.
Именно в този напрегнат момент дойде спасението му. Принцът не знаеше дали по естествени причини, или защото се беше намесил чичо му Аззи, но изведнъж се изви вятър. Не просто вятър, а истинска буря с капки ледена вода и градушка.
Дърветата и храстите се огънаха в безпорядък и движенията му вече не можеха да се проследят.
Копието на рицаря падна на два метра от него. Второто се заби още по-далеч. Конниците се пръснаха и се опитаха да го обкръжат, но Принцът се промуши между тях и забърза към скалите. По тях премина, без да остави никаква следа. Когато стигна оттатък, вятърът беше утихнал и не се чуваха никакви конници. Разбра, че се е измъкнал.
Глава 7
Принцът продължи да тича, докато краката му не отмаляха и докато белите му дробове не пламнаха. В този момент той падна на земята и заспа.
Когато се събуди, видя, че се намира на една осветена от слънцето поляна. В далечината чак до небето се издигаше планина — Матерхорн на въображението, творение на сънищата — направена от многоцветно стъкло. В подножието й имаше гора от дървета, които приличаха на метални. Принцът се приближи до нея и я разгледа. Дърветата наистина бяха направени от кюнци с бодли. Най-високото не надминаваше два метра. Когато се приближи, от тях започна да излиза жълтеникав газ, който веднага се възпламени.
Принцът не би имал представа какво е всичко това, ако веднъж от любопитство не беше надникнал над рамото на Аззи, докато той разглеждаше някакъв лист хартия, седнал на бюрото си. Оказа се, че е фактура от газовата компания на призрачния свят, с която се потвърждаваше, че е платено за доставка на газ за горящи дървета.
След като чичо му Аззи плащаше за газта на тези горящи дървета, а друго заключение гой не можеше да направи, признаците за манипулация ставаха несъмнени. Когато осъзна какво означава това, той се почувства много особено. Сякаш беше фигурка от цветен картон, забодена на стената. Хвана го страх, но това стана в момент, когато почувства и остра нужда да продължи нататък. Остави мислите за по-късно и тръгна.
Щом нещо може да се включи, то може и да се изключи. Отне му близо час, докато открие кранчето в една канавка. Когато го завъртя, огънят изгасна. Колко странно… изобщо да ти хрумне да направиш нещо такова.