— О, колко лошо, господарю!
— Да, така е. Винаги съм си го мислил. Но има начин да се справим.
— О, господарю! Как ще направим това?
— Фрике — каза Аззи, — как би ти се понравила ролята на войн отмъстител вместо на слуга с превит гръб, за разнообразие?
— Звучи добре. А как ще стане това, господарю?
— Останали са ни много човешки части, а аз съм майстор в оформянето на човеци. Ела с мен. Легни на онази мраморна плоча.
— Господарю, вече не съм сигурен, че идеята е толкова добра.
— Млъквай! Не спори с мен! Не забравяй, че мога да променя личността ти също толкова лесно, колкото мога да подменя и тялото ти!
— Да, господарю, разбира се.
Фрике легна на плочата, а Аззи взе един скалпел и го наточи в петата си.
— Ще боли ли? — попита Фрике.
— Разбира се, че ще боли — каза му Аззи. — Анестезията още не е открита.
— Какво не е открито, господарю?
— Няма значение. Прехапи устни здраво. Започвам да режа.
Глава 2
Принцът се беше надвесил през един от високите прозорци на омагьосания замък. Беше в добро настроение — доволен и ленив. Любовта се отразява така на човека, поне за известно време, а Принцът беше едва в началото.
Все пак, като гледаше през прозореца как изчезват различни части на замъка, се чувстваше малко объркан.
Погледна към конюшните. Половината бяха изчезнали докато беше обърнат на другата страна. Припомни си, че скоро трябваше да се махнат оттук. Този замък нямаше да издържи дълго, защото силата на защитните му магии намаляваше непрекъснато.
— Мили, ела тук! Гостите ни искат да те видят!
Гласът на Принцесата долетя по стълбите в спалнята, където Принцът би трябвало да оправя туниката си. Обичаше дрехите му да изглеждат добре. Знаеше, че това празненство означава много за Принцесата, защото беше поканила Пепеляшка и други приятели от книгите. Самия той не беше много сигурен дали всичките тези типове от фолклора му харесваха, но засега нещата вървяха добре.
Интересно му беше как функционира омагьосаният замък. Както гледаше пътя, водещ към него, изведнъж изчезна част от стената заедно с една каменна горгона.
— Но, мили, къде си? — чу се отново гласът на Принцесата.
Леко раздразнение в тона. Мина му през ум, че не познава любимата си съвсем добре. Беше решил, че обещаното им вечно щастие е от типа, който се само-създава и саморегулира, без нужда той сам да прави това. Е, добре…
Погледна се за последен път във високото огледало и заслиза по стълбите. Под него в голямата бална зала оркестрантите, с черни вратовръзки и бели перуки, свиреха нещо полифонично. Гостите се разхождаха наоколо под големите кристални полилеи, пиеха шампанско и похапваха.
Там беше и Принцесата, хваната подръка с Пепеляшка, която беше станала най-добрата й приятелка. Именно тя беше дала идеята за празненството по случай събуждането. То щеше да служи и за да бъде обявен годежът им.
Принцът видя много известни личности от цял свят — Роланд, Зигфрид, Аладин. Те го забелязаха и последва вълна от аплодисменти. Чуха се реплики: „Добре, браво, старче!“ — думите, които човек най-много иска да чуе, след като е събудил Спящата красавица. Изпяха му и песен в хор.
„Да — помисли си Принцът, — едва ли може да има по-добри моменти в живота на човек. Макар и части от замък да изчезват, въпреки че Принцесата е малко по-свадлива, отколкото ми се иска, мигът на триумф е сладък.“
И той се развълнува още повече, когато на вратата се почука силно. Чукането прокънтя по залите и гостите се смълчаха, вперили погледи към входа.
„По дяволите! — каза си Принцът. — Добрите неща не започват с такъв шум!“
— Кой е? — попита той.
— Човек, който търси помощ — чу се приглушен глас отвън.
Принцът се канеше да каже „не“, но си спомни, че в такъв ден е длъжен да посреща смело всичко. Героите от приказките, които смятат да се женят за Спящата красавица, не могат да не отворят вратата на омагьосания замък, без значение колко лоши са предчувствията им.
— Е — каза Принцът, — наистина нямам много време за голяма помощ, но може би малка…
Той отвори вратата. Човекът, който влезе, му напомняше за някого, но къде би могъл да е срещал този висок, намръщен войн с нахлупен над очите олющен шлем?
— Кой си ти? — попита Принцът.
Войнът бутна шлема си назад. Отдолу се показа брадясалото, безумно лице на Фрике.
— Фрике! — възкликна Принцът. — Това си ти! Но нещо у теб се е променило… чакай да помисля… Ами да! Ти беше дребен и гърбав, а сега си висок и силен… изобщо не куцаш!
— Наблюдателен си — усмихна се кръвожадно Фрике.
— На какво дължа удоволствието да ме посетиш?