— Не забравям.
— Разумно ли е да допуснем такива богове да обикалят свободно в свят с атомни оръжия? Верите не може да се препрограмира. Загуби ли се шаблонът й, загубена е и тя.
— Ти си се разколебал, братко Келси.
— Щом казваш. Аз предпочитам да го наричам „интелигентен скептицизъм“.
— Същото беше и с твоя ученик Иманюъл Дейвис — а всъщност Артър Идън, авторът на онази толкова нелюбезна книга.
— Той не е излъгал за нищо.
— Не, но задаваше въпроси, за които не бяхме готови, въпроси за мотива и вярата.
Бен Куинан отпи от чашата си, загледа се в цвета на алкохола, после отново отпи.
— Рандал, през годините след откритието, че Иманюъл Дейвис и Артър Идън са един и същи човек, твоето място в Църквата се разклати. Ти си по-способен от мнозина, но никога не са те предлагали за посвещаване в най-дълбоките мистерии.
— Да, зная, но въпреки това всеотдайно служих на Църквата. Дойдох да разговарям с теб, защото бях убеден, че ще ме изслушаш.
— Слушам те, Рандал. Дори ще смятам този разговор за лична изповед. Моята звезда изгря, твоята не, но с теб сме стари приятели. Споделяй съмненията си само с мен. Аз на свой ред дискретно ще ги поставям пред първожреците.
— Някога срещал ли си Йерофанта, Бен?
— Само в голяма компания и обгърнат със слава. Нали знаеш, говори се, че Йерофантът е ИИ. Въпреки че за човек от Верите могъществото на ИИ изглежда огромно, дори най-великите са уязвими за атака. Съществуват вирусни проги, търсещи програми и преформатиращи кодове. Самоличността на Йерофанта е тайна за всички, струва ми се, освен за по-висшите богове.
Рандал Келси се изправи, отиде до бара и си наля два пръста скоч. Алкохолът опари гърлото му.
— Скапах се. Ще пия още едно и ще си повикам такси. Куинан го наблюдаваше.
— Нали ще последваш съвета ми? Ще се погрижа по никакъв начин да не пострадаш.
— Непременно — отвърна Келси и се изправи, за да повика такси по интеркома. — Прекалено съм затънал, за да отстъпвам, приятелю. Просто искам да направим най-доброто за всички.
— Ние също.
Двамата поседяха в мълчание, докато таксито на Келси кацна на покрива. Когато се сбогуваха, Куинан внимателно провери стаята за подслушващи или записващи устройства (в крайна сметка, можеха да изпитват и собствената му вяра). После отвори менюто и избра своите координати.
Бен Куинан влезе в обезопасената връзка и погълна подсладените заряди, които го изпълниха със сила, докато приемаше формата на златист младеж, носещ само бандаж и сандали. После се прехвърли на мястото, на което се съвещаваше с Моребог.
Тъй като такива обсъждания не можеха да се провеждат на Меру, където Небебог си тананикаше песнички и Земея със сигурност щеше да ги подслушва, Моребог беше създал това скривалище дълбоко в инфопотока. Видът му много напомняше на огромен наутилус10, розов, седефен и достатъчно прозрачен, за да забележат незабавно всеки натрапник и да наредят на свирепите байтове, които пазеха тези свещени, потоци, да го погълнат.
В тази раковина Моребог се проявяваше под формата на сепия, синя като душата на джазист и с ужасен клюн. Колебливият, почти разтревожен глас, който се разнесе от това чудовище, едва не накара Скорост да се усмихне, тъй като се чувстваше опиянен от вирталкохола и божествената сила, но той успя да се овладее, като си спомни за могъществото на Моребог, равно единствено на това на Небебог и Земея.
— И какво си дошъл да ми съобщиш? — попита сепията.
— Велики господарю, през когото тече информация — отвърна Скорост, — приготовленията за празника на Църквата на Елиш са завършени. Чух някои от първожреците да си шепнат, че по време на фестивала ще се опита да се прехвърли един от по-великите богове на Шумер.
— Велик бог!
— Силата, необходима за прехвърлянето на информацията, ще е невероятна. Струва ми се, че трайността му ще е съвсем малка.
— И кой според теб ще е този бог?
— Това е строго пазена тайна, Моребог. Аз лично бих се басирал, че ще е или Мардук, или Ищар. И двамата имат склонност към пищни проявления. Възможно е също да са Еа или Шамаш.
— Не научи ли нищо конкретно?