— Къде сме? — попита той.
— Ох, момко, чак пък толкова да не познаваш собственото си наследство! Ще ти обясня, докато тя събере сили.
— Не трябва ли да се скрием?
— Вече го направихме, момко. Вече го направихме. Ако прехвърлянето през портала не ти е осигурило безопасност, няма да постигнеш нищо повече, ако се скриеш зад някоя скала или в пещера.
— Разбирам. Мисля… Къде сме? Това Вирту ли е?
Дуби изхленчи. Призрачният кръстоносец сви рамене.
— Това е въпросът, на който не мога да отговоря. Питай нея. Зная само, че това място е по-старо от Вирту, старо колкото шотландските легенди, а доколкото ми е известно, даже по-старо.
— Все още не разбирам.
И призрачният кръстоносец му обясни за земята на сенките, за Земите под хълмовете, зад мъглите, отвъд залязващото слънце. Изрецитира му баладата за Томас Поета и му разказа историята за Осиан11. Докато говореше, кониак събра сили и гордо вдигнала глава, дойде при тях.
— Доведох те тук, Джон, с надеждата, че също като в легендите, тази земя е извън властта на Смъртта. В приказките онези, които попадат във вълшебното царство, не остаряват и не умират, освен ако не ги убият местни създания. Ако е така, ти си в безопасност. Ако не, поне врагът ти ще трябва да те търси.
Тя замълча и вдигна глава. Сега Джей по-ясно различи белотата на кожата й, тъмните й очи. Беше красива, много по-красива от Лидия Хазърд — или от Алис, — но по-скоро от любопитство, отколкото от нещо друго му се прииска да види това забулено лице.
— Трябва да съм откровена с теб, Джон. Макар да имам всички основания да смятам, че това място съществува по-отдавна от Вирту, известно ми е също, че то е виртуанска дива земя — достъпна от картираните сайтове, колкото и трудно да е проникването.
Той се замисли.
— И все пак това не означава, че не е безопасно. Може би програмата е била написана така, че да изключва Смъртта.
— Надявам се.
— Коя сте вие, госпожо? Защо ми помагате?
— Аз съм кониак на замъка Донърджак. Ти си неговият господар. Въпреки че стария замък отдавна го няма новият, който се издига върху руините му, е обитаван от старите призраци и тези стари призраци имат своите стари задължения.
— Банши предупреждава — неочаквано се обади Дуби. — Това е всичко. Шефката държеше няколко в покрайнините на Дълбоките поля. Не си била длъжна да правиш нищо повече.
— Техните задължения не са мои.
— Защо?
— Моля те, спри.
Джей неохотно промени темата.
— Кръстоносецът каза, че си можела да ме научиш на заклинание, което да ме закриля от стража на това място.
— Зная едно. Но то си има цена, Джон. Видя колко съм изтощена, а плътта ми не е тленна плът, нито душата ми е душа на смъртен.
— И все пак каква полза да ме водиш тук, щом стражът може да ме убие? Не спомена ли, че това е единственият начин, по който Смъртта е в състояние да получи достъп до програмата?
— Казах, че се надявам да е така. Добре. Закълни ми се във всичко свято, че няма да използваш това заклинание, освен ако от това не зависи животът ти.
— Заклевам се в гроба на майка си.
Кониак потръпна.
— Добре.
И изрече думите на заклинанието:
После Джей повтори думите след нея и кимна, че ги е запомнил. Виещата жена умолително протегна ръка. Пръстите й бяха тънки и бледи, ноктите бяха с малки полумесеци, изпъкнали на фона на плътта.
— Само при смъртна опасност, Джон. Запомни го.
Той кимна и се огледа.
— Даже времето тук да тече обратно, още не съм готов да се връщам. Можем ли да поостанем?
— Докато е пълнолуние, можеш да се върнеш по същия път.
— Тогава да се поразходим наоколо.