— Направи го, Вирджиния.
Дулото се завъртя настрани, но Вирджиния продължи да държи пистолета си в готовност.
— Няма да й позволя да ти причини зло, без да й отвърна, Маркон.
Земея подбели очи.
— Каква вярност! Нямам желание да причиня зло на Маркон, жителко на Верите. Искам само да ми направи услуга.
Вирджиния сви рамене.
— Аз съм само наемница. Той е божеството.
— Наемница ли? Не мисля така, но нека бъде по твоему. Маркон, искам да скрия нещо в твоята земя. Ако се съгласиш да го вземеш и пазиш, докато съм готова да си го прибера, ще възстановя сайта ти, ще изтегля слугите си и дори ще разглася, че си много могъщ и че съм склонна да уважа — дори да подкрепя — неутралитета ти.
— Хитро — отвърна Маркон. — Ако всички ме смятат за неутрален, никой няма да потърси скритото от теб тук. За какво става дума? Оръжие ли?
— Възможно е, но не срещу онези на Меру.
— Ти ме заинтригува. Моля те, продължи.
— Аз нося дете — дете с най-висш произход, защото негов баща е Моребог. Когато се роди, възнамерявам да го пратя на място, отдавна неподвластно, струва ми се, на Върховните богове.
— Къде?
— В Дълбоките поля.
— Значи се готвиш да свалиш господарката им, така ли?
— Точно така.
— И искаш да скрия…
— Да, новата Смърт на Вирту. Новата Смърт — ако всичко мине според плановете ми — и на Вирту, и на Верите. Убедена съм, че рожбата ми ще е признателна на приемния си баща. — Земея саркастично погледна Вирджиния. — Или би трябвало да кажа „на приемните си родители“? Какъв е отговорът ти, Маркон?
Той махна с ръка и от най-близката до Земея скала се оформи каменна люлка.
— Ето го отговора ми. Ще смятам „детето“ за заложник срещу спазването на изложеното от теб споразумение.
— Но разбира се. С приемните родители винаги е било така.
Вирджиния Талънт остави пистолета си и пъхна ръка в зеления пламък на аурата на Маркон. Сиянието я помилва, без да я пари. Земея застена. За да се разсее, Вирджиния Талънт изрецитира:
Макар че обикновено пациентите й бяха обитатели на Верите, доктор Хазърд лесно успя да уреди консултация с представител на Института „Донърджак“ във връзка с медицински проблеми във Вирту.
В уреченото време двамата с Улфър Мартин д’Амбри се прехвърлиха в приятна стая, обзаведена с три удобни стола, разположени на еднакво разстояние един от друг върху ориенталски килим, в който доминираха убити ръждиви, кехлибарени и розови тонове. Когато се настаниха, към тях се присъедини трети човек.
Бялата му престилка и стетоскопът ясно говореха за професията му. На закачената над десния джоб на гърдите му табелка пишеше „СИД“. Косата и късата му брада бяха пепеляворуси, топлите му кафяви очи гледаха приветливо.
Лидия се изправи.
— Аз съм Лидия Хазърд. Благодаря ви, че отделихте от времето си, за да прегледате Амбри.
Сид протегна ръка, здраво стисна нейната, после се завъртя към Амбри и се ръкува с него.
— За мен е чест да ви услужа. Пратен съм тук временно от Центъра за ятропатични заболявания. Приятно ми е да заявя, че положението там е спокойно. А сега, Амбри, ще ми кажете ли какво ви безпокои?
Очевидно неспокоен, Амбри напрегнато му обясни състоянието си. Сид от време на време си водеше записки, но през повечето време го слушаше.
— Можете ли да опишете устройството, което сте разглеждали? — накрая попита той.
— Ами, беше красиво в Ешеровия смисъл на думата. От сребро и платина, предполагам, с дълги кристали… шестоъгълни, може би осмоъгълни. Понякога хвърляше искри или сияеше с доста бледи пастелни цветове.
Сид опря брадичка на ръката си.
— По-рано споменахте, че не си спомняте от кой сайт произхождате. Смятате ли, че е възможно да сте се появили по време на Хаоса на Сътворението?
— Възможно е.
— Кой сайт обитавате сега?
— Предпочитам да не казвам. Един от дивите сайтове.
— Уверявам ви, че всичко, което ми казвате, ще остане поверително.
Амбри се намръщи. Лидия прекъсна неловкото мълчание:
— Не че не ви вярваме, но Амбри имаше проблеми със свой стар враг.
Сид повдигна вежди.