Друга жена му донесе свитък върху порцеланов поднос. Той го прочете и я последва навън. Зад него шамисенът на Норико продължаваше да лее сълзи.
— Здравейте, Дръм — без да се изправя, каза Даймон. Днес носеше леко памучно кимоно с щамповани бели хризантеми на тъмносин фон. Както винаги, беше с ръкавици и криеше лицето си под стилизирана маска.
— Коничиуа15, Даймон-сан — отвърна детективът. — Знаете ли, започвате да се повтаряте с тези японски декори. Което е опасно, ако се криете.
— Крия се, но мисля, че вече не ме търсят особено ентусиазирано. Ако можех да заживея нормален живот… но никой не ме смущава в уединението ми. Във всеки случай, не съм толкова глупав. Като копие на историческа сграда, това място няма никакъв компютърен достъп, дори за нуждите на обикновеното счетоводство. Съмнявам се, че съм единственият, който го намира за привлекателно поради тази причина.
Дръм кимна.
— Трябва да е подходящо за нелегални операции. Прегледахте ли онова, което ви пратих миналия път?
— Да. Признавам, че очаквах господин Крейн да е с вас.
— Линк е зает. Взе си няколко дни отпуска за рождения ден на майка си.
— Много мило — тъжно каза Даймон.
— Доволен ли сте от разследването до този момент?
— Дали съм доволен? Все още не съм открил нужното, за да унищожа Църквата на Елиш, и дотогава трябва да остана затворник.
— Може би ще е по-лесно да потърсите нещо, с което да ги шантажирате, и по този начин да извоювате безопасността си.
— Нещо от рода на „Ако умра, това ще бъде разгласено“ ли? Да, обмислял съм тази възможност. Ще призная, че съм страхливец. Никога не съм вярвал, че толкова ще упорстват и в преследването ми, и в мисията си. Бунтът в Сентръл Парк трябваше да е достатъчен, за да ги отслаби!
— А вместо това станаха още по-силни. Виртпрехвърлянето им вече не се ограничава до пси-сили и незначителни излъчвания. Боговете…
— Плашите ме. Някой друг страх ли го е от тях?
— Мен. Линк. Всеки, който се замисля за последствията. Почти всички смятат божественото проявление за поредния артистичен трик. Европейците и американците вече не вярват в богове, Даймон, не вярват още от деветнайсети век. И точно в това е силата на елшите.
— Че не вярват и въпреки това се присъединяват към Църквата.
— Може би трябва да кажа, че макар да няма универсална културна вяра, хората копнеят за нещо божествено.
— Да… Отлично го разбирам. Възнамерявам да присъствам на Празника в Калифорния. Бихте ли се погрижили да ми купите билети?
— Естествено — засмя се Дръм.
— Защо се смеете?
— Казвате, че ви е страх, но се хвърляте с главата надолу точно там, където Бел Мардук може да ви облъхне с огнения си дъх. Или наистина не вярвате, че са богове или е нещо още по-смешно.
— Какво?
— Ами, че вярвате и не можете да пропуснете възможността да видите бог на живо.
— Престанете да се смеете!
Дръм се изправи.
— Искам да хвана следващата суборбитална совалка. Пазете се, Даймон. Тук ли да ви пратя билетите?
— Да.
— На чие име да са? Те не допускат всички.
— Да, спомням си го от доклада ви. Можете ли да ми осигурите фалшива самоличност?
— Срещу заплащане.
— Смятайте, че ви е платено.
— Жалко.
— Защо?
— С нетърпение очаквах да купя билет на името на Артър Идън.
— Дръм!
— Извинете ме. Не предполагахте ли, че зная?
— Не!
— Обзалагам се, че Линк също се е досетил.
— Как?
— Ами нали това ни е работата — да научаваме онова, което хората искат да скрият. Не се безпокойте, Даймон, не сме ви издали. Нито ще го направим. Просто изпитваме вътрешно задоволство, когато разкриваме всичко.
— Проявявате неподчинение!
— Никога не съм бил покорен, Даймон. Пазете се. Ще ви пратя билетите.
— Мога ли да ви вярвам?
— Вече отдавна го правите. На първия ред ли?
— Хм… — Сухо подсмихване. — Естествено, защо не? Ще си измисля маскировка.
— Това е то бойният дух, Даймон. Идете и изиграйте ролята на змията в техния рай.
— Ооп!
— Аригато! Радвам се, че оценявате шегите ми. Тази отдавна си я бях приготвил.
— Ще изпуснете совалката си, Дръм.