Рийз успя да попречи на образа си във Вирту да се изчерви, протегна ръка и разроши косата на Донърджак.
— Хайде да си поговорим за числови редове.
— Добре.
Отначало ученият често го посещаваше и малкият Донърджак се промъкваше във Вирту при него. Рийз го наблюдаваше и клатеше глава.
Именно Рийз Джордан започна да нарича момчето Джей.
— С „Джон“ просто няма да се получи — поне за мен. Това е името на баща ти и само ще обърква бедния старец.
Той се засмя и малкият Донърджак се присъедини към него. Макар детето да знаеше, че Рийз Джордан е много, много стар човек — далеч по-стар, отколкото щеше да е баща му, ако беше жив, много, много по-стар от другите обитатели на неговия старчески дом във Верите — когато започна да обучава сина на приятеля си във Вирту, Рийз винаги се явяваше във виртобраза на трийсетинагодишен мъж.
Това обучение бе породило известна загриженост, когато Калтрис забеляза странната особеност на момчето, позволяваща му да пресича интерфейса, без да прибягва до обичайните механични и електронни устройства. Genius loci анализира ситуацията и заключи, че след като Донърджак някак си прехвърля цялото си тяло през интерфейса, ускореният времеви поток преждевременно ще го състари. От уважение към желанието на Рийз колкото може по-рационално да използва останалите си години, детето посещаваше наставника си в обиталището на Калтрис във виртобраз. Скоро придоби познания, далеч надхвърлящи обичайното за възрастта му.
Двамата представляваха странна гледка: старецът с вид на много по-млад мъж и момчето с познанията — ако не мъдростта — на много по-възрастен човек. Приятелството им обаче беше истинско и дълбоко. В себе си малкият Донърджак започна да възприема Рийз Джордан като бащата, когото никога не бе имал. Ученият на свой ред заобича момчето и заради самото него, и от почит към паметта на баща му.
Времето минаваше. Рийз постепенно осъзна, че макар отлично да беше познавал Джон д’Арси Донърджак, никога не бе изпитвал към него нещо повече от професионално уважение и обикновени приятелски чувства. Въпреки странната си сериозност, синът му притежаваше неговия донякъде аналитичен начин на възприемане на шегите и характерното му виждане за човешките отношения. И все пак беше съвсем различен от баща си.
— Не, с „Джон“ няма да се получи — прости ми, синко — каза Рийз. — Струва ми се, че предпочитам да те наричам по друг начин. Разбира се, ако нямаш нищо против.
— Ни най-малко, Рийз — отвърна малкият Донърджак и заинтригувано го погледна. Съзнаваше тържествеността на момента, сякаш навършваше пълнолетие, и смътно усещаше, че с новото име ще се превърне в друг човек. — Как би искал да ме наричаш?
— Ами, бихме могли да използваме „Д’Арси“, но ми се струва прекалено претенциозно. Наистина, то като че ли обвързва цялото, но не… не само по себе си.
— Добре.
— „Джон“ има много умалителни — продължи старецът. — Например „Джони“ и „Джак“. Не ми приличаш на „Джони“, а „Джак Донърджак“ звучи като детска песничка.
Калтрис, която ги слушаше, едва подала глава над водата, цялата заобиколена от плаващи зелени коси като миниатюрно Саргасово море, се засмя — приятен звук, напомнящ на плискащи вълни. Малкият Донърджак сбърчи вежди в знак на съгласие и кимна на Рийз да продължи.
— Тъй като носиш името на баща си, ти си Младши. Получава се „Джон Младши“, което е малко дългичко. Може да се съкрати на „Джей Джей“6 например.
Рийз Джордан погледна сериозното лице на седналото до него момче. Макар и босо, потопило крака във водата на вира, то приличаше на „Джей Джей“ също толкова, колкото и на „Джони“.
— Но най-добре е просто „Джей“. Това е име с огромни възможности. Много е близко до истинското ти. Какво ще кажеш?
— Харесва ми — отвърна Джон д’Арси Донърджак Младши.
— Чудесно — рече Рийз Джордан и с нужната церемониалност загреба шепа вода от вира на Калтрис, за да кръсти момчето.
Приклекнало на брега, кучето Мизар, което не си спомняше нито своето създаване, нито наименуването си, одобрително удари с опашка по земята. То не знаеше, че същата тази опашка някога е имала и друга част, дебела и тъмночервена. Нито пък искаше да научи за предишното си съществувание. Единствен от онези, които идваха от царството на Смъртта, за да наглеждат и да си играят с момчето, Мизар нямаше представа за първата си господарка и поради тази причина това не го интересуваше.