Никого не срещнах, само между седмия и осмия етаж седеше сгънат на стъпалата някакъв дребен жалък човечец, сложил до себе си сива старомодна шапка. Внимателно го заобиколих и продължих нагоре и той изведнъж каза:
— Не отивайте там, Дмитрий Алексеевич.
Спрях и го погледнах. Беше Глухов.
— Не отивайте там сега — повтори той. — Недейте.
Надигна се, взе си шапката, с усилие изправи гръбнак, като се държеше за кръста, и аз видях, че лицето му е изцапано с нещо черно — може би мръсотия, може би сажди, смешните му очила са кривнати настрана и е стиснал силно устни, като от болка. Той оправи очилата си и рече, като едва мърдаше устни:
— Още една папка. Бяла. Още едно знаме на капитулация.
Мълчах. Той леко се плесна с шапката по коленете, като че ли изтупа праха, и после започна да я чисти с ръкав. Мълчеше, но не си тръгваше. Чаках какво още ще каже.
— Разбирате ли — проговори той накрая, — винаги е неприятно да се капитулира. Казват, в миналия век дори се застрелвали, за да не капитулират. Не защото се страхували от инквизиции или от концлагер и не защото се страхували да не проговорят при мъченията, а просто защото е срамно.
— И в нашия век се е случвало — казах аз. — И даже нерядко.
— Да, разбира се — с готовност се съгласи той. — Разбира се. Винаги е неприятно да осъзнаеш, че далеч не си такъв, за какъвто си се мислел по-рано. Човек винаги иска да остане такъв, какъвто е бил цял живот, но това е невъзможно, ако капитулираш. А се налага… И все пак има разлика. В нашия век се застрелват, защото се срамуват от другите — от обществото, от приятелите… А в миналия — защото са се срамували от самите себе си. Разбирате ли, кой знае защо, в наше време се смята, че със себе си човек винаги ще се разбере. Сигурно е така. Не знам защо. Не знам какво се е променило… Може би светът е станал по-сложен? Може би защото сега освен понятията гордост, чест, съществуват и други начини за самоутвърждаване…
Гледаше ме с очакване, аз вдигнах рамене и казах:
— Не знам. Може би.
— И аз не знам — продължи той. — Уж опитен капитулант, колко време мисля за това, само за това, какви ли не убедителни доводи изрових… И уж си се успокоил, убедил си себе си, ама току те зачовърка… Е, да, деветнайсети век, двайсети век — има разлика. Но раните са си рани. Зарастват, минават, вече мислиш, че напълно си забравил за тях, после климатът се промени и пак те зачовъркат… Тъй е било винаги, през всички векове…
— Разбирам — казах. — Всичко това го разбирам. Но има рани и рани. Понякога чуждите рани повече болят.
— За бога! — прошепна той. — Ама аз съвсем не заради това. Никога не бих се осмелил! Просто си говоря. В никакъв случай не си мислете, че ви разубеждавам, че ви съветвам нещо… Къде ти аз… Знаете ли, мисля си… Ето такива, като нас, какви сме? Дали, сме наистина добре възпитани от времето, от страната, или обратното, може би сме атавизъм, троглодити? Защо се мъчим така? Аз не мога да преценя.
Мълчах. Той вяло, отпуснато нахлупи своята смешна шапка и рече:
— Е, сбогом, Дмитрий Алексеевич. Ние сигурно вече никога няма да се видим, но все едно — приятно ми беше да се запознаем. Пък и правите великолепен чай…
Кимна ми и заслиза по стълбището.
— Можете да повикате асансьора — викнах зад гърба му.
Не се обърна и не отговори. Стоях и слушах как чатка по стъпалата, слиза все по-надолу и по-надолу, слушах, докато дълбоко, някъде дълбоко ниско под мен вратата изскърца, после се тресна и отново стана тихо.
Оправих папката под мишницата и хванал се за перилата, преодолях последните стъпала. Пред вратата на Вечеровски се спрях и се ослушах. Имаше някой. Боботеха гласове. Непознати. Сигурно трябваше да се върна и да намина по-късно, но вече нямах сили за нищо. Трябва да се свърши! И да се свърши още в този миг!
Натиснах звънеца. Гласовете продължаваха да боботят. Почаках малко и отново натиснах бутона и го държах натиснат, докато се чуха стъпките и гласът на Вечеровски:
— Кой е?
Даже не се изненадах, макар че Вечеровски винаги отваря вратата, без да разпитва. Както аз. Както всички мои приятели.
— Аз съм, отвори.
— Почакай — отвърна той и за известно време настъпи плътна тишина.
Гласовете вече не се чуваха, само далече долу някой блъскаше капака на сметопровода. Спомних си, че Глухов ме посъветва — не отивайте там сега. «Не отивайте там, Уормолд. Искат да ви отровят.» Откъде беше това? Нещо ужасно познато… Карай, по дяволите. Не мога да ида никъде другаде. И никога друг път. Зад вратата отново се чуха стъпки и бравата щракна.