Вечеровски постави пред мен чашка кафе, седна отсреща и с точно изящно движение наля в кафето си остатъка от своя коняк.
— Мисля да замина — каза той. — По-скоро да се махна от института. Ще изчезна някъде далеч, на Памир. Трябват им метеоролози за есенно-зимния сезон.
— Че какво разбираш ти от метеорология? — попитах тъпо, а си помислих: от ОНОВА на никакъв Памир не можеш да се скриеш и на Памир ще те намерят.
— Проста работа, не иска акъл — възрази Вечеровски. — Не е нужна особена квалификация.
— Ей че тъпо.
— Кое точно? — заинтересува се Вечеровски.
— Намерението ти — отвърнах, без да го поглеждам. — И каква ще е ползата, ако от голям математик се превърнеш в нищо и никакъв дежурен? Мислиш, че там няма да те намерят? Ще те намерят като две и две четири…
— А ти какво предлагаш? — попита Вечеровски.
— Хвърли всичко това на боклука — изломотих с натежал език. — И Вайнгартеновата ревертаза, и целия този «културен обмен», и това… — Бутнах към него моята папка. — Изхвърли всичко и се заеми с твоите си работи.
Вечеровски мълчаливо ме следеше през дебелите стъкла, примигвайки с обгорените си мигли, а след това сведе над очите си останките от вежди и заби поглед в чашата.
— Ти си уникален специалист — казах. — Ти си първият в Европа.
Вечеровски мълчеше.
— Имаш си своя собствена работа! — закрещях, защото чувствувах, че нещо притиска гърлото ми. — Работи! Работи, дявол да те вземе! Защо ти трябва да се захващаш с тях!
Вечеровски продължително и звучно въздъхна, обърна се настрана и опря гръб и врат о стената.
— Значи ти въпреки всичко не ме разбра… — започна той бавно и в гласа му звучеше съвсем неуместно самодоволство и удовлетворение. — Моята работа… — Без да извръща глава, той ме измери с рижото си око. — За моята работа те ме пердашат вече две седмици. Вие нямате нищо общо, бедни мои братлета, вие сте просто котенца-гевезенца. Ама бива ме да се владея, нали?
— Вдън земя върви! — казах и станах да си вървя.
— Седни! — отсече той строго и аз седнах.
— Налей си в кафето коняк — каза той и аз си налях.
— Пий — каза той и аз пресуших чашката, без да усещам вкус.
— Фукльо! — каза. — В теб има нещо от Вайнгартен. От теб, от Захар, от Глухов… Най-много от Глухов. — Внимателно си сипа още кафе. — Най-много от Глухов — повтори той. — Жажда за спокоен живот, жажда за безгрижие… Ще станем цветя или храсти, ще станем цветя и вода… Дразня ли те?
— Да — признах.
— Естествено, но какво да се прави. Все пак искам да ти обясня какво става. Ти, изглежда, си въобразяваш, че аз се готвя да тръгна срещу танка с голи ръце. Нищо подобно. Ние имаме работа с природен закон. А да капитулираш пред природен закон е просто срамно. И в крайна сметка също глупаво. Трябва да изучаваме законите на природата, а като ги изучим — да ги използваме. Това е единствено възможният подход. И аз имам намерение да правя това.
— Не разбирам — казах.
— Ние си мислим, че Мирозданието е безкрайно неантропоморфно. Че няма нищо толкова различно от човека, колкото Мирозданието. И ние сме свикнали природните закони да се проявяват по толкова странен начин. Природата може да удря с ток, да гори с огън, да затрупва с камъни, да мори с чума. Мирозданието се проявява с полета и сили, с полета на силите. Ние сме свикнали да виждаме между работните средства на природата някакви рижи джуджета и замаяни красавици. Когато се появи рижо джудже, веднага започва да ни се струва, че това вече не са природните сили, а някакъв Разум, социум, цивилизация. И ние сме готови да се усъмним в истината, че богът на природата е коварен, но не злонамерен. И вече ни се струва, че скритите тайни на природата са съкровища в сейфовете на банка, екипирана според последната дума на защитната техника, а не дълбоко заровени безмълвни иманета, както сме мислили винаги. И всичко това само защото никога по-рано не сме чували за полета, които имат квант рижо джудже в погребален костюм. А излиза, че такива полета съществуват! Това трябва да се приеме и да се разбере. Може в това да се крие причината да сме такива, каквито сме… Всички ние търсехме «достатъчно безумна теория» Ето, получихме я… — Той въздъхна и ме погледна. — Онова, което се случва с нас, прилича на трагедия. Но това не е само трагедия, това е и откритие! Възможност да видим Мирозданието от съвсем различен ъгъл. Постарай се, моля те, да ме разбереш.