Пърси Джаксън и мечът на Хадес
Идеята да изкарам Коледа в Подземния свят определено не беше моя.
Ако знаех какво ме чака, щях да си взема болнични. И така щях да си спестя срещата с армия демони, схватка с титан и клопка, която едва не изпрати мен и приятелите ми във вечен мрак.
Но не би. Трябваше да си взема проклетия изпит по английски. И така, в последния ден от срока си стоях в аудиторията на гимназия „Гуд“ с останалите ученици и опитвах да завърша есето си върху „Повест за два града“, която дори не бях чел. Тогава госпожа О’Лиъри се появи на сцената, лаейки като полудяла.
Госпожа О’Лиъри е домашната ми адска хрътка. Тя е огромно космато чудовище с размера на „Хамър“, с остри като бръснач зъби, подобни на кинжали нокти и блестящи червени очи. Голяма сладурана е и обикновено си стои в лагера на нечистокръвните — мястото, където се обучават героите. Затова бях малко изненадан да я видя как събаря елхичките и останалите декори за зимните празници тук.
Всички погледнаха към нея. Бях сигурен, че децата ще изпаднат в паника и ще хукнат към изходите, но те само започнаха да се подхилкват. Две от момичетата казаха:
— Колко е сладко!
Нашият учител по английски, който се казваше доктор Боринг3 (наистина, не се шегувам), намести очилата си и се намръщи.
— Чий е този пудел? — попита.
Въздъхнах облекчено. Слава на боговете за мъглата — вълшебното покривало, която пречи на хората да виждат нещата такива, каквито са. И преди бях виждал как тя изкривява нещата, но представянето на госпожа О’Лиъри като пудел бе наистина върхът.
— Мой е, господине — казах, — съжалявам! Сигурно ме е последвал.
Някой зад мен започна да си тананика „Мери имаше овчица!“. Няколко деца се разхилиха.
— Достатъчно — извика господин Боринг. — Пърси Джаксън, това е последният изпит за годината. Не може пудели…
— Бау! — лаят на госпожа О’Лиъри разтърси залата. Тя започна да маха с опашка, като събори още няколко от джуджетата на Дядо Коледа. След това се наведе към предните си лапи и ме погледна така, сякаш искаше да я последвам.
— Ще я изведа оттук, господин Боринг — обещах, — и без това съм готов.
Затворих тестовата си книжка и се затичах към изхода. Госпожа О’Лиъри мина първа през него и аз я последвах, а останалите деца се смееха и подвикваха подире ми:
— Чао, пуделче!
Госпожа О’Лиъри тичаше по улица Ист, която водеше към реката.
— Почакай малко — извиках аз, — къде отиваш?
Няколко пешеходци ме изгледаха особено, но Ню Йорк е голям град и едва ли най-странната гледка в него е момче, преследващо пудела си.
Госпожа О’Лиъри бе далеч пред мен. От време на време тя се обръщаше към мен и излайваше, сякаш за да ми каже „Побързай, тромчо!“. Така пробягахме покрай три квартала на север и навлязохме в парка „Карл Шулц“. Докато я настигна, тя вече бе прескочила желязната ограда и бе изчезнала в огромен причудливо подрязан гъсталак, покрит със сняг.
— Ох, стига де — простенах. Когато хукнах след нея от училище, дори не бях получил възможността да си взема палтото. Вече замръзвах, но прескочих оградата и навлязох в шубраците.
От другата им страна имаше сечище — два декара заледена трева, обградена от оголени дървета. Госпожа О’Лиъри душеше въздуха и ентусиазирано махаше с опашка. Огледах се, но не видях нищо необичайно. Пред мен Ист ривър бавно течеше със стоманен отблясък. От комините в Куинс излизаха кълбета пара. Зад гърба ми Горен Истсайд се надигаше студен и притихнал.
Нямах представа защо, но косъмчетата на врата ми настръхнаха. Извадих химикалката си, свалих капачката й и тя мигновено се превърна в бронзовия ми меч Въртоп. Острието му проблесна слабо на бледата зимна светлина.
Госпожа О’Лиъри надигна глава и ноздрите й потръпнаха.
— Какво има, момиче?
Храстите се размърдаха и от тях изскочи златен елен. Като казвам „златен“, нямам предвид жълт. Съществото бе цялото от благородния метал, а козината и рогата му изглеждаха поне четиринайсет каратови. Еленът имаше златиста аура, която го правеше толкова блестящ, че бе трудно да спреш погледа си върху него. Вероятно бе най-красивото животно, което бях виждал.
Госпожа О’Лиъри обаче само оголи зъби, което на кучешки вероятно означаваше: „Я, еленски бургер!“. След това храстите се размърдаха отново и се появи фигура със закачулен анорак и зареден лък в ръка.