Стигнаха до тежката дъбова врата. В къщата цареше непрогледен мрак. Лампата в спалнята на Кара Исфординг беше угаснала преди три часа. Тя вероятно спеше дълбоко, но въпреки това можеше да се събуди, за да отиде до тоалетната например. Хали изчака Линкълн да подготви шперцовете. Франк се беше упражнявал на еднаква ключалка, купиха я чак в другия край на града. Пръстите му бяха големи, но се движеха ловко като на хирург. Той развинти заключващия механизъм и после започна да работи с друг, по-малък инструмент. Отне му осем секунди да освободи езичето и още петнадесет да превърти дръжката.
Линкълн погледна Хали. Той вече беше отворил чантата си. Носеше малко фенерче, прикрепено на главата. Хали кимна и Линкълн отвори. Разнесе се електронен звук, който щеше да продължи през интервал от пет секунди, докато алармата не бъде изключена или чута от охранителната фирма.
Подът във вестибюла беше от лакирано дърво. Тъмен ориенталски килим покриваше мястото между вратата и стълбището за втория етаж. Вдясно и вляво имаше други стаи — всекидневна и трапезария за десет души. Хали видя всичко това с един-единствен бегъл поглед. Таблото на алармата беше вдясно от вратата. Червената светлина на капака мигаше обвинително.
Той го развинти с отвертка. Вътре имаше цяла плетеница от жици, но Хали не им обърна внимание. Трябваше му цифровият код, който спираше системата. Веднага забеляза двата компютърни чипа, вградени върху малка платка, извади ги и защипа към краищата им тънка жичка. Алармата продължи да свети и да звъни. Линкълн застана до стълбите, ослушваше се дали Кара Исфординг няма да се събуди.
С такава система собственикът имаше три опита да въведе правилния код, за да изключи алармата. След третия опит системата се изключваше автоматично. Ако електрическата верига се прекъснеше, алармената система нямаше как да знае колко опита ще направи Хали.
Казим посипа платката с прах за взимане на отпечатъци. Всъщност беше смлян графит за моливи, но имаше същия ефект. Въздъхна облекчено, когато пролича, че са били натискани само четири бутона. Пръстовите отпечатъци бяха размазани, но това не беше важно. С четири числа за пренастройване на алармата имаше тридесет и шест възможни комбинации. Нямаше време да ги изпробва всичките. Но четирите бутона, използвани от фрау Исфординг, бяха едно, две, три и четири. Това беше най-елементарният код на света, удобен както за собствениците на домовете, така и за крадците. Хали набра цифрите една след друга. Червената светлина продължи да мига, звън на камбанка сигнализира, че са изминали още пет секунди.
Той натисна бутоните в обратен ред, но алармата не спря.
— Времето — изсъска Хали в микрофона.
— Двадесет и три секунди — отвърна Хуан.
Хали нямаше друг избор, освен да набере 1243, 1324, 1342,1423,1432.
— Какво става? — попита Кабрило.
— Произволно число. Още не съм го улучил.
— Имаш десет секунди.
Казим въведе 2134, 2143, 2314 и после 2341.
— Хали — прошепна Линкълн. — Опитай 3142.
— Пет секунди.
Казим не постави под съмнение предположението на Линкълн, набра числата и натисна ENTER.
Камбанката прозвуча отново и светлината замига два пъти по-бързо.
— Трябва да тръгваме — каза Хали. Гласът му беше прегракнал от напрежение.
— Въведи ги отзад напред — заповяда Линкълн. — Опитай 4231!
— Една секунда.
Линкълн не каза поредицата точно в обратен ред, но Хали набра 4231 и натисна ENTER.
Светлината престана да мига. Алармата беше изключена. Хали погледна учудено партньора си.
— Трябваше да внимаваш повече на инструктажа на Макс. — Линкълн се ухили. — Семейство Исфординг има две големи деца. Едното е родено на втори април, а другото на първи март. Четири, две, три, едно. Елементарно, драги Хали.
Хали изключи паникбутоните. Единият беше на таблото, а другият — несъмнено до леглото на Кара Исфординг.
— Добре, чисто е — прошепна Кабрило и двамата с доктор Хъксли влязоха във фоайето. — Ако след двадесет минути все още сме вътре, приемете, че всичко е наред, и отидете в тайната квартира. Утре Джулия ще отиде с колата на госпожа Исфординг в „Регенсдорф“. Когато се върне, ще се грижи за нея през уикенда, а аз ще оставя колата в града.
Хали и Линкълн се качиха в мерцедеса, а Хуан излезе и набра номера на семейство Исфординг на мобилния си телефон. Чуха се две позвънявания, след третото се обади сънен глас.
— Ало?
— Фрау Исфординг, аз съм Юрий Зайцев — каза Кабрило на английски с руски акцент. — Съдружник съм на съпруга ви. Важно е да се видим веднага.
— Was? Nein. Невъзможно — измърмори Кара Исфординг — Mein Gott 1, сега е два през нощта.
— Отнася се за безопасността на съпруга ви, фрау Исфординг. — Хуан добави в гласа си заплашителна нотка. Жената сигурно вече беше осъзнала, че мнозина, вероятно дори всичките клиенти на съпруга й се занимават с незаконна дейност. — Аз съм в дома ви. Моля ви, слезте. Изключих алармената ви система. Ако исках да ви направя нещо лошо, вече щях да съм го направил.
— Кой сте вие? — В тона й се прокрадна страх.
— Опитвам се да помогна на вас и на съпруга ви. Той е доверен член на организацията, за която работя, и знаем, че планират да го убият в понеделник сутринта.
— Да го убият?!
— Да, фрау Исфординг. Членове на Организацията за освобождение на Палестина.
— Как беше името ви?
— Юрий Зайцев. Изпращат ме от Санкт Петербург да помогна на семейството ви.
Тя сигурно знаеше, че Рудолф върши много работа с руснаци, защото след кратко мълчание се съгласи да се срещнат. Кабрило изпита облекчение. Можеше просто да я завърже за леглото и да й запуши устата, а на сутринта Джулия да отпрати прислужницата и да задействат плана, но това не беше в стила му. Жената беше невинна и той нямаше намерение да й създава повече трудности, отколкото беше абсолютно необходимо.
На горната площадка на стълбището светна лампа. Гримирана и подходящо облечена, Кара Исфординг не беше привлекателна жена, но сънена, с разрошени коси и с подпухнало от съня лице беше направо страшна. Беше облякла халат върху нощницата си и Кабрило пламенно се надяваше да не се разтвори. За срещата той се беше издокарал с черни джинси, черна риза и широко кожено яке — модната униформа на главорез от руската мафия. Беше боядисал косата си и от пет дни не се беше бръснал. Брадата му беше червеникава. Беше си сложил цветни контактни лещи, които правеха ясните му сини очи черни.
— Много съжалявам, че ви безпокоя, фрау Исфординг — започна Хуан, когато тя стигна до площадката на стълбището на първия етаж. Не посегнаха да се ръкуват. — Но нямаше друг начин. Задействани са планове за освобождаването на съпруга ви, но се нуждаем от вашата помощ. Единствено на вас е разрешено да го виждате в „Регенсдорф“ и той трябва да бъде уведомен какво става.
— Казахте, че искат да убият Руди? — Тя седна на стола. В очите й напираха сълзи.
— Да. Може би не знаете, че някои групировки в освободителното движение на Палестина смятат, че съпругът ви знае къде са парите им. Вероятно милиарди долари.
— Но… той каза, че работата му с палестинците е законна.
Кабрило коленичи пред уплашената жена и хвана треперещите й ръце.
— Може и да е така, но за тези хора слуховете са факти. В понеделник те или ще го убият, или ще се опитат да го отвлекат. Трябва да ги изпреварим.
— Не знам… какво да направя. Не трябва ли да кажете на полицията?
— Свидетелските показания на съпруга ви вече съсипаха кариерата на някои известни личности в бизнеса и правителството. Има и още по-влиятелни хора, които повече от всичко искат да запушат устата на съпруга ви.
Разбра, че е прекалено деликатен. Кара почти беше изчерпала психическите и емоционалните си сили и не схващаше какво й говори. Не можеше да я обвини. Допреди година съпруга на преуспяващ адвокат и доволна швейцарска домакиня, сега тя беше обсадена от репортери и ежедневно засипвана с истории за престъпната дейност на Исфординг.