Оказа се, че градчето с това име е спокойно и безобидно пазарно средище, разположено сред красивите хълмове на Вюртемберг, само на двадесетина километра от провинциалната столица Щутгарт. На една тиха уличка в центъра на градчето, за голямо неудоволствие на част от местните жители, се намираше щабът на „Комисия Ц“. Той се състоеше от малка група преуморени хора с ниски заплати и още по-беден бюджет, чиято единствена цел и убеждение беше преследването на всички нацисти и есесовци, извършили тежки престъпления по време на Втората световна война. Преди Статутът на ограниченията8 да елиминира всички есесовски престъпления, с изключение на убийствата, търсените от комисията престъпници се обвиняваха в грабежи, кражби, тежки телесни повреди вследствие мъчения и още куп неща от този сорт.
Но дори след като убийството остана единственото подлежащо на съдебна отговорност престъпление, в списъците на „Комисия Ц“ продължиха да фигурират над 170 000 имена. Съвсем естествено беше, че при тези условия служителите тук се стремяха да заловят главно няколкото хиляди масови убийци от тези списъци, разбира се там, където това беше възможно.
Лишени от правото сами да извършват арести, имащи единственото право да молят за това съответните полицейски власти, и то след представянето на неопровержими доказателства за вината на съответния престъпник, неспособни да изстискат нищо повече от подаянията, които Бон им подхвърля под формата на годишен бюджет, хората от Лудвигсбург все още работеха само защото бяха дълбоко убедени в справедливостта на своята мисия.
В състава на комисията действаха осемдесет детективи и петдесет съдии-следователи. Всички от първата група бяха под тридесет и пет годишна възраст и по този начин никой от тях не можеше да има нещо общо с разследваните дела. Съдии-следователите бяха доста по-възрастни хора, но всеки от тях беше минал през специална проверка за евентуално участие в събитията отпреди 1945 година. Повечето от тези хора бяха адвокати с частна практика, които временно бяха прекъснали своята дейност в гражданските съдилища. За разлика от тях младите детективи ясно съзнаваха, че с кариерата им е свършено. Нито една полицейска служба на територията на Федералната република не желаеше да има в своите редове човек, който е работил в Лудвигсбург. Полицаи, които проявяват охота да преследват есесовци на територията на Германия, не могат да разчитат на никакво повишение.
Свикнали да получават отказ на молбите си за сътрудничество от почти всички провинции, свикнали да им изчезват взетите уж назаем папки, свикнали да виждат как обектът на техните разследвания изведнъж се изпарява, получил съответното анонимно предупреждение, хората от „Комисия Ц“ продължаваха да работят въпреки всичко, вършейки работа, която явно не беше по вкуса на болшинството от техните сънародници.
Дори по улиците на иначе спокойното и усмихнато градче никой не поздравяваше хората от „Комисия Ц“. Местните граждани ненавиждаха известността, която им беше донесла из цяла Германия работата на тази комисия.
Петер Милер откри адреса без никакво затруднение. Оказа се една масивна къща зад двуметрова тухлена ограда, намираща се на Щорндорфер Щрасе № 58. Алеята за автомобили беше препречена от масивна стоманена порта. Вляво имаше звънец и Милер го натисна. След малко вграденото в портата стоманено прозорче се отвори.
— Какво обичате? — попита го неизбежният портиер.
— Искам да говоря с някой от съдии-следователите — каза Милер.
— Кой по-точно?
— Не познавам никого от тях — поясни младежът. — Ето картата ми.
Той тикна под носа на портиера журналистическата си карта и онзи се принуди да я поеме. По този начин беше поне сигурен, че ще я покажат на някого. Портиерът затвори прозорчето, като не забрави да сложи райбера откъм вътрешната страна. След няколко минути се върна и отвори вратата. Милер изкачи петте стъпала до входа и натисна дръжката. Вътре беше горещо и задушно от парното отопление, което работеше с пълна сила. От една стъклена будка вдясно излезе друг портиер, който го заведе в малка чакалня.
— Само минутка, и ще ви приемат — каза той, преди да затвори вратата зад него.
Човекът, който се появи след три минути, беше учтив и любезен, около петдесетгодишен. Той подаде на Милер журналистическата му карта и попита:
— С какво мога да ви бъда полезен?
Милер започна от самото начало. Разказа накратко за Таубер и неговия дневник, после за проучванията си относно съдбата на Едуард Рошман. Следователят внимателно слушаше.
8
В края на 1950 г. Бундестагът приема специален закон за стесняване на съдебното преследване срещу бивши военнопрестъпници, който предизвиква остра критика в страната и чужбина — Б.пр.