— Кедбъри?
— Антъни Кедбъри, кореспондент. Нещо като доайен на английските журналисти в Германия. Женен за германка. Мисля, че е дошъл тук непосредствено след войната. Но вие и сам можете да го попитате.
— Чудесно — каза Милер. — Къде да го намеря?
— Днес е петък — отвърна аташето. — Следователно той със сигурност е в любимия си бар „Серкл Франсез“. Знаете ли го?
— Не, за пръв път идвам по тези места.
— Това е, знаете, един ресторант… френски ресторант. Много популярен, с отлична кухня. Намира се в Бад Годесберг, надолу по пътя.
Милер го откри на една малка уличка с името Ам Швимбад, само на стотина метра от местния клон на Рейнската банка. Барманът отлично знаеше кой е Кедбъри, но каза, че не го е виждал тази вечер. Сподели с Милер, че ако случайно най-старият английски кореспондент в Бон не се отбие тази вечер, на другия ден положително ще дойде за един аперитив.
Милер си нае стая в хотел „Дрезден“, сива и мрачна грамада, строена в началото на века, най-любимия хотел на Хитлер в цяла Германия — същия, в който през 1938 година бъдещият Фюрер се среща с Невил Чембърлейн. Хапна в „Серкл Франсез“, поръча си кафе и зачака появата на Кедбъри. Но до единадесет възрастният англичанин не се появи и Милер се прибра в хотела.
Няколко минути преди пладне на следващия ден Кедбъри се появи в бара на френския ресторант. Поздрави няколко познати и зае любимото си място на високото столче до тезгяха. Милер го изчака да отпие глътка от своя рикар, след което стана и се приближи.
— Мистър Кедбъри?
Англичанинът се обърна и внимателно го огледа. Добре сресаната бяла коса се спускаше от двете страни на лице, което положително е било красиво на младини. Кожата му все още издаваше наличие на добро здраве, макар че тук-там под нея прозираха тънки сини жилки. Очите под рунтавите вежди бяха изненадващо бистри и сини. Те се бяха спрели върху Милер с израз на лека умора.
— Аз съм — отвърна той.
— Казвам се Петер Милер и работя като репортер в Хамбург. Може ли да поговорим?
Антъни Кедбъри го покани с жест да седне на свободния стол до себе си.
— Май ще е по-добре, ако разговаряме на немски — каза той.
Облекчението, което изпита Милер, явно се беше изписало на лицето му, защото англичанинът се усмихна.
— Какво мога да направя за вас? — попита на немски той.
Милер се взря в проницателните очи насреща си и реши да започне отначало. Разказа му за всичко случило се след смъртта на Таубер. Превъзходен слушател, събеседникът му нито веднъж не го прекъсна. Той махна на бармана едва когато младежът свърши. За себе си поръча втори рикар, а на Милер предложи бира.
— „Шпатенброй“10, не е лоша — каза той.
Милер кимна и наля пенливата течност до ръба на високата чаша.
— Наздраве — рече Кедбъри. — Ще ви кажа, че сте се заели с една наистина трудна задача, и ви поздравявам за куража.
— Чак пък поздравления? — учуди се Милер.
— Не бих казал, че подобни теми се разследват с кой знае какво удоволствие от вашите сънародници — поясни Кедбъри. — След известно време сам ще се убедите в това.
— Вече се убедих — кисело промърмори Милер.
— Хм, и аз така си помислих — усмихна се англичанинът и изведнъж предложи: — Искате ли да хапнем по нещо? Днес жена ми отсъства.
По време на обяда Милер го попита дали в края на войната е бил в Германия.
— Да, бях военен кореспондент — отвърна Кедбъри. — Много млад, разбира се. Дойдох с армията на Монтгомъри. Естествено, не в Бон — тогава никой не беше чувал за това градче. Главната квартира на армията беше в Лунеберг. А след това останах. Изпратих репортажите си за края на войната, за подписването на капитулацията и сложих точка. После вестникът ми предложи да остана тук и аз приех.
— Отразявали ли сте „зоналните процеси срещу нацистки военнопрестъпници“? — попита Милер.
Кедбъри пъхна сочно парче филе в устата си и задъвка, като кимаше.
— Всички, които бяха проведени в английската зона. Изпратиха ни в помощ един специалист от Нюрнберг — град под американска юрисдикция. Най-опасните престъпници, осъдени в нашата зона, бяха Йозеф Крамер и Ирма Грезе. Чували ли сте за тях?
— Не, никога.
— Наричаха ги „зверовете от Белцен“. Всъщност аз им лепнах този прякор и така си им остана. А за Белцен чували ли сте?
— Смътно — призна си Милер. — Хората от моето поколение нямат кой знае каква информация по тези въпроси. Никой не е проявявал особено желание да ни разказва за тях.
Кедбъри му хвърли изпитателен поглед изпод рунтавите си вежди.
— А вие искате да знаете всичко, така ли?