Четиридесет и осем часа по-късно пристига потвърждението и колелото се завърта. Докато чакат отговор на молбата си до съветските власти в Потсдам за повече подробности относно лагерите в Рига, американците изискват Рошман като свидетел по делото на група есесовци, вършили своите престъпления именно в тези лагери. Англичаните дават съгласието си.
На 8 януари 1948 година в шест часа сутринта Рошман е качен на влака за Залцбург и Мюнхен. Охраната му се състои от двама сержанти — единият от военната полиция, а другият от Силите за сигурност.
Лорд Ръсел спря да се разхожда и се наведе да изтръска лулата си в камината.
— Какво става по-нататък? — попита възбудено Милер.
— Ами чисто и просто избягал — отвърна лорд Ръсел.
— Какво?
— Избягал. Скочил от прозореца на тоалетната, като преди това на няколко пъти се оплакал, че храната в затвора му докарала разстройство. Когато пазачите му разбили вратата, той отдавна бил изчезнал в дълбокия сняг навън. Така и не успяха да го открият. Естествено, хайка имаше, но той явно е успял да се измъкне благодарение на постоянните виелици. След това вероятно е влязъл във връзка с онези организации, които след войната помагаха на бившите нацисти да изчезнат. Шестнайсет месеца по-късно беше създадена вашата нова република и ние предадохме всички архиви на правителството в Бон.
Милер остави настрана писалката си.
— И сега какво? — попита той.
— Предлолагам, че ще трябва да се обърнете към вашите хора — изду бузи лорд Ръсел. — Вече имате всички подробности от живота на Рошман в отрязъка от рождението му до осми януари 1948 година. Останалата част е в ръцете на германските власти.
— Кои по-точно? — попита Милер, като предварително се опасяваше от отговора.
— Що се отнася до Рига, ще трябва да се обърнете към Главната прокуратура в Хамбург — отвърна лордът.
— Вече бях там.
— И не получихте кой знае каква помощ, така ли?
— Никаква.
— Това не ме учудва — усмихна се лорд Ръсел. — Опитахте ли в Лудвигсбург?
— Да. Бяха любезни, но също не ми помогнаха. Било против правилата.
— С това официалните източници за вашето разследване се изчерпват. Остава значи само един човек. Чували ли сте за Симон Визентал?
— Визентал? Да, чувал съм нещо. Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде…
— Евреин от Полска Галиция, живее във Виена. Оцелял след четири години, прекарани в различни концлагери, май че бяха дванайсет… Отдал целия си живот на преследването и разобличаването на търсени нацистки престъпници. И обърнете внимание, без да прибягва до груба сила. Просто събира информация от най-различен характер и когато открие някой укриващ се под фалшиво име нацист, информира полицията. Понякога обаче не прави това. Ако полицията не реагира, той свиква пресконференция и съобщава на света за своите разкрития. Излишно е да ви казвам, че германските и австрийските власти никак не са очаровани от него. Той постоянно ги обвинява, че не си правят труд дори да регистрират укриващите се нацистки престъпници, а камо ли да ги изправят пред съда. Бившите есесовци смъртно го ненавиждат и на няколко пъти са правили опит да го ликвидират. Бюрократите се молят на Бог да бъдат оставени на мира от този човек, докато куп свестни хора го смятат за достоен мъж и правят всичко възможно да му помагат.
— Да, сега си спомням къде съм чувал това име. Нали той откри Адолф Айхман?
— Точно така — кимна лорд Ръсел. — Той откри, че Айхман се крие под името Рикардо Клемент, жител на Буенос Айрес. Оттам нататък израелците поеха нещата в свои ръце. Визентал е разкрил още няколкостотин нацистки престъпници. Ако за вашия Рошман е известно още нещо, той непременно ще го знае.
— Вие познавате ли го? — попита Милер.
Лорд Ръсел кимна.
— Най-добре да ви дам едно писмо. При него ходят всякакви хора, които търсят информация. Препоръката несъмнено ще ви улесни.
Лордът се приближи до писалището си, написа няколко реда на лист луксозна хартия, сгъна го и го пъхна в един плик.
— Желая ви късмет, защото ще имате нужда от него — каза на прага той и побърза да затвори вратата след Милер, тъй като вятърът беше станал още по-хаплив.
На другата сутрин Милер се качи в самолета на БЕА12 до Кьолн, прибра колата си и потегли на двудневно пътешествие до Виена, използвайки аутобана, който минаваше край Щутгарт, Мюнхен, Залцбург и Линц.