Но аз знам много неща за мошеничествата. Смятам, че върху мен, по едно или друго време, са изпробвани всичките основни варианти на всеки възможен вид мошеничество. Някои от тях имаха успех, когато бях много млад. Тогава се посъветвах с Дядката Джонсън, престанах да се опитвам да ги избягвам и по този начин научих най-добрите от тях. Оттогава никой не е успявал да ме измами. Обаче започнах да извличам полза от съвета на Дядката едва след като изгорях няколко пъти. Айра, вече става късно.
Pro tem председателят веднага се изправи.
— Така си е, сър. Мога ли да ви задам два въпроса, преди да си тръгна? Не за мемоарите ви, само процедурни въпроси.
— Добре, само да са кратки и по-живо.
— Още утре сутринта ще имате своя бутон с прекратяващата живота опция. Но вие казахте, че не сте добре, и няма нужда да продължавате да се чувствате така, дори да решите да ни напуснете в близко бъдеще. Да възстановим ли подмладителните процедури?
— Хм. А втория въпрос?
— Обещах да направя каквото мога, за да намеря нещо качествено ново, което да ви заинтригува. Обещах също да прекарвам всеки ден тук с вас. Виждам противоречие.
Лазарус се ухили.
— Не будалкай стария си дядо, синко — можеш да възложиш на друг търсенето.
— Несъмнено. Но трябва да направя план откъде да се започне, после периодично да следя как напредва работата и да предлагам нови възможности.
— Мм… ако се съглася да премина пълния курс, от време на време ще съм изцяло на разположение на лекарите за по ден-два.
— Мисля, че съвременната практика изисква един ден пълна почивка приблизително веднъж седмично — в зависимост от състоянието на пациента. Но собственият ми опит датира горе-долу от преди сто години, та вероятно методът е усъвършенстван. И така, ще се съгласите ли да продължите, сър?
— Ще ти кажа утре — след като монтират оня бутон. Никога не бързам с решения, които не са спешни. Но ако реша да продължа процедурите, ще имаш свободно време, което да използваш както намериш за добре. Лека, Айра.
— Лека нощ, Лазарус. Надявам се, че ще приемете лечението. — Уедърал се насочи към вратата, спря се по средата на стаята и каза нещо на техниците, които моментално излязоха навън. Веднага щом врата се затвори, Уедърал се обърна и погледна Лазарус Лонг: — Дядо — каза той тихо, с леко задавен глас, — ще позволите ли…
Лазарус бе оставил креслото си отново да се превърне в ложе, обгърнало го като хамак и нежно като майчина прегръдка. При думите на по-младия мъж той вдигна глава.
— А? Какво? О! Добре, добре, ела тук… дядовото.
Той протегна десница към Уедърал. Pro tem председателят се приближи бързо, хвана ръката на Лазарус, падна на колене и я целуна. Лазарус я издърпа рязко.
— За бога! Не коленичи пред мен, никога не го прави! Ако искаш да бъдеш мой внук, дръж се както подобава. Не по този начин.
— Добре, дядо.
Уедърал се изправи, наведе се над стареца и го целуна. Лазарус потупа внука си по бузата.
— Сантиментален си, бебчо. Но си добро момче. Проблемът е, че човечеството никога не е имало голяма нужда от добри деца. А сега изтрий това тържествено изражение от лицето си, прибери се у дома и хубаво се наспи.
— Да, дядо. Ще го направя. Лека нощ.
— Лека нощ. Хайде, дим да те няма!
Уедърал побърза да излезе. Техниците отскочиха настрани при появата му и веднага влязоха обратно в помещението. Уедърал продължи нататък, без да обръща внимание на хората около себе си, но изразът на лицето му беше много по-мек и по-благ от обикновено. Премина покрай редицата коли и се отправи към своята собствена, изкомандва я на глас и тя се отвори, за да го пренесе час по-скоро по артериите на града директно в правителствения дворец.
Лазарус вдигна поглед към влезлите отново компаньони и повика с жест по-високия от двамата. Техникът произнесе загрижено, с филтриран и изкривен от шлема глас:
— Постеля… сър?
— Не, искам… — Лазарус направи пауза, после се обърна към стената и изрече: — Компютър? Можеш ли да говориш? Ако не — печатай!