— О, не бих искал да притесня вас или семейството ви.
— С нищо няма да ни притесниш. Дъщеря ми винаги оставя кафеника на котлона. А ако изведнъж слезе долу, увита в чаршаф след къпането, моментално ще изхвърчи горе и след малко ще се появи на парадните стълби, но вече накипрена като за прием. Досущ като пожарникарски кон при първия звън на камбаната. Просто не знам как й се удава. Да вървим.
Айра Джонсън отключи входната врата и извика:
— Морийн! Имаме си гост!
— Ей сега идвам, татко.
Мисис Смит ги посрещна в хола. Тя беше облечена така, сякаш бе очаквала гости, и се усмихваше. Лазарус с мъка овладя вълнението си.
— Морийн, искам да ти представя мистър Тиъдър Бронсън. Това е дъщеря ми, Тед — мисис Брайън Смит.
Тя му протегна ръка.
— Добре дошли, мистър Бронсън. От все сърце ви казвам добре дошли. — Топлите богати тонове в гласа на мисис Смит напомниха на Лазарус за Тамара.
Още щом докосна ръката й, усети нещо като бодеж в пръстите и едва се стърпя да не целуне тази ръка. Ограничи се само с лек поклон.
— Това е голяма чест за мен, мисис Смит.
— Заповядайте вътре, седнете.
— Благодаря ви, но вече е късно. Аз само докарах баща ви дотук.
— Нима веднага ще ни напуснете? Аз просто кърпех чорапи и прелиствах едно женско списание за домакини. Нямам никакви по-специални ангажименти.
— Морийн, аз поканих мистър Бронсън на чаша кафе. Той ме докара у дома от шахматния клуб, като ми спести разходката под дъжда.
— Да, татко, добре. Вземи шапката му и го покани да седне.
Тя се усмихна и излезе.
Лазарус позволи на дядо си да го настани да седне в гостната, а после, възползвайки се от отсъствието на майка си, се успокои и се огледа наоколо. Стаята сякаш се беше смалила, но всичко останало си беше същото като в спомените му: голямото пиано, на което тя го учеше да свири; газовите лампи; рафтчето с огледалото над камината; остъклената секционна библиотека; тежките щори и дантелените завеси; сватбената снимка на родителите му, поставена в рамка заедно с брачното свидетелство; репродукция на картина на Миле и други, големи и малки картини; единия люлеещ се стол и другия с подпората за краката, столовете с прави облегалки, още едно кресло, маси, лампи.
Лазарус почувства, че е у дома си, дори тапетите му изглеждаха познати. С известно смущение осъзна, че са го настанили в креслото на баща му. Врата, закрита със завеса от маниста, водеше към другата стая, където беше тъмно. Лазарус се опита да си спомни какво представлява тя и реши, че и там също нищо не се е променило. В гостната беше подредено и чисто. Доколкото си спомняше, тя винаги беше такава, независимо че в къщата живееше голямо семейство. Децата спяха в съседната стая. В гостната можеха да стоят само възрастните или гостите. Колко ли деца има тук сега? Значи така: Нанси, после Керъл, Брайън-младши, Джордж, Мери… той самият… сега е началото на 1917 година — значи Дики е на около три, а Етел е още пеленаче. А какво е онова зад креслото на майка? Нима… разбира се, това е моето слонче! Уди, палавнико, знаеш, че е забранено да се играе тук, а когато си лягаш да спиш, всички играчки трябва да бъдат прибрани в сандъка! В тази къща има ред, който трябва да се спазва. Малката играчка, висока около 6 инча, беше напълнена с памук и майсторски изрисувана. Лазарус съжали, че това съкровище — което си беше негова собственост! — е поверено на едно бебе, а после се засмя. Май като нищо би откраднал тази играчка.
— Извинете, казахте ли нещо, мистър Джонсън?
— Казах, че временно замествам бащата — зетят ми е в Платсбърг…
Лазарус отново не успя да чуе края на фразата; шумолейки със сатенените си фусти, в стаята влезе с поднос в ръце мисис Смит. Лазарус стана и протегна ръце, за да го вземе — и тя с усмивка му позволи да стори това.
Боже, това беше същият хевилендски порцелан, до който му позволиха да се докосне чак когато за първи път бе надянал дълги панталони. И сервизът за кафе, предназначен за гости: тежкият сребърен кафеник, каничката за сметана, захарницата, щипците и лъжиците — сувенир от Колумбийската изложба. Раирани салфетки, фини резенчета пай, сребърно блюдо с ментови сладки… Как успя да направиш всичко това за три минути? Потомците, безспорно, могат да се гордеят с теб. Но не бъди глупак, Лазарус — всичко това го прави заради баща си, тя приема негов гост — а ти си просто един непознат за нея.