— Моля ви не я притеснявайте. А имате ли представа кога ще се върне дядо ви?
(Дано да се позабави… Ах, по дяволите!)
— Какво говорите, дядо се върна още вчера.
— А с него бих ли могъл да се чуя?
— И него го няма у дома. Отиде в града преди няколко часа. Сигурно в шах клуба. Желаете ли да му предам нещо?
— Не. Просто му кажете, че съм се обаждал. Ще телефонирам по-късно. И още нещо, мис Нанси — не се притеснявайте.
— Как бих могла да не се притеснявам?
— Аз умея да предричам бъдещето. Не казвайте това никому, но ми повярвайте. Една стара циганка забеляза дарбата ми и на всичко ме научи. Баща ви ще се върне. Дори няма да го ранят в тази война. Аз знам.
— Ах, чудя се дали да вярвам на думите ви… Но май ми поолекна.
— Помнете, че точно така ще стане.
Лазарус учтиво се сбогува и затвори.
Шахматният клуб… Разбира се, днес старецът няма да клечи в игралната къща. Но заведението е наблизо, така че Лазарус може да се отбие там, да погледа, а после да се върне и да го изчака при входа. Дядката седеше на масата за шах, но дори не се опитваше да се преструва, че обмисля някоя партия. Изглеждаше недоволен от нещо.
— Добър вечер, мистър Джонсън.
Той вдигна глава.
— Кое му е доброто, а? Сядай, Тед.
— Благодаря ви, сър — Лазарус се настани в креслото. — Попитахте кое му е доброто, нали така?
— Какво? — Старецът го погледна сякаш го е забелязал току-що. — Как мислиш, Тед, аз в добра физическа форма ли съм?
— Разбира се.
— Способен съм с пушка на рамо да измина двайсет мили на ден.
— Със сигурност.
(Не се съмнявам в това, Дядка.)
— Същото го казах на оня умник на повиквателния пункт. А той ми отвърна, че според него съм твърде стар! — Айра Джонсън май бе на път да ревне. — Попитах го откога четирийсет и пет години се смятат за старост. А той ми каза да се разкарам и да не бавя опашката. Когато му казах, че като нищо ще го набия барабар с още трима юнаци, ме изхвърлиха! — Той закри лицето си с длани. После отпусна ръце и измърмори: — А аз съм носил синята униформа още преди това нагло парвеню да се роди!
— Много съжалявам, сър.
— Аз съм си виновен: взех си свидетелство за уволнение… и забравих, че в него е вписана датата ми на раждане. Как мислиш, Тед, ще ме вземат ли, ако си боядисам косата и отида в Сент Луис или Джоплин?
— Може би.
(Знам, че номерът ти не е минал, Дядка. Но според мен си успял да се намърдаш във вътрешните войски. Обаче няма как да ти го кажа.)
— Така и ще направя! Обаче свидетелството ще го оставя вкъщи.
— Значи мога да ви закарам у дома? Спрял съм колата пред клуба.
— Да, мисля, че ще се върна у дома… за известно време.
— Дали да не надникнем в „Пасео“ за по чаша?
— Добра идея. А това няма ли да те разори?
— Ни най-малко.
Лазарус шофираше и си мълчеше. Когато забеляза, че старецът се е успокоил, той направи завой, подмина 31-ва улица в посока изток и спря.
— Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, мистър Джонсън?
— Какво? Казвай.
— Дори да не ви вземат, след като си боядисате косата, не се разстройвайте. Защото цялата тази война е ужасна грешка.
— Какво имаш предвид?
— Само онова, което чухте.
(Какво мога да му кажа? Дали би ми повярвал? Не мога съвсем да си трая — та това е дядо ми, който ме е научил да стрелям и на още хиляди други неща. Но на какво ще повярва?)
— Тази война няма да донесе полза на никого — след нея ще стане още по-зле.
Дядката го погледна, сключвайки рунтавите си вежди.
— Ти да не симпатизираш на Германия, Тед?
— Не.
— Да не си пацифист, а? Какво пък — възможно е, та ти никога дума не си обелвал за войната.
— Не, не съм пацифист. И не симпатизирам на Германия. Но ако ние спечелим тази война…
— Искаш да кажеш, когато спечелим тази война!
— Добре: когато спечелим, ще излезе, че всъщност сме загубили. Ние ще изгубим всичко, за което сме смятали, че се борим.
Мистър Джонсън рязко промени тактиката.
— Ти кога отиваш в армията?
Лазарус се позабави с отговора.
— Имам да свърша още някоя и друга работа.
— Знаех си, че ще ми отговорите точно така, мистър Бронсън. Довиждане.