Старецът, макар и трудно, успя да отвори вратата, изруга и слезе от колата.
— Дядка! Тоест, мистър Джонсън, имах предвид. Разрешете все пак да ви закарам у дома. Моля ви!
След като му хвърли кос поглед през рамо старецът рече:
— Не на твоята бричка, страхлив посерко! — И бързо закрачи по улицата към близката спирка.
Лазарус изчака, докато мистър Джонсън се качи на автобуса и пое след него, като не искаше да си признае, че отношенията с дядо му са безнадеждно съсипани. Видя как Дядката слезе и се канеше да го настигне, за да направи поредния опит да го заговори.
Но какво ще му каже? Той разбираше чувствата на стареца, ясно бе защо оня е на това мнение. Пък и Лазарус бе надрънкал толкова излишни приказки, че никакъв разговор не би оправил положението. И той бавно подкара колата по 31-ва улица. На „Индиана авеню“ спря, купи от вестникаря новия брой на „Звезда“, влезе в аптеката, седна, поръча си вишнев сок и разгърна вестника.
Но не се зачете, а просто се умисли, загледан във вестника. Продавачът избърса мраморния плот на масата пред него и замря в очакване. Лазарус поръча още веднъж същото питие. Когато същата сценка се повтори още веднъж, Лазарус помоли за разрешение да се възползва от телефона.
— Хоум или Бел?
— Хоум.
— Ей там е, където са изложени цигарите. Плащането става при мен.
— Брайън? Обажда се мистър Бронсън. Мога ли да поговоря с майка ти?
— Сега ще видя.
В слушалката прозвуча гласът на дядо му:
— Учуден съм от нахалството ви, мистър Бронсън. Какво желаете?
— Искам да поговоря с мисис Смит, мистър Джонсън.
— Не мога да ви разреша това.
— Тя беше много добра с мен, искам да й благодаря и да се сбогувам.
— Момент… — Лазарус чу как старецът каза: — Махни се оттук, Джордж. Брайън, вземи Уди, затвори вратата и пази никой да не я отваря. — Сетне гласът му прозвуча по-ясно: — Чувате ли ме?
— Да, сър.
— Тогава ме слушайте внимателно и не ме прекъсвайте: нищо няма да повтарям.
— Да, сър.
— Дъщеря ми няма да разговаря с вас нито сега, нито после…
— Тя знае ли, че се обаждам? — побърза да попита Лазарус.
— Млъквайте! Разбира се, че знае, и сама ме помоли да ви предам чутото от вас току-що. Но аз искам да допълня нещичко от мен — и не ме прекъсвайте! Дъщеря ми е почтена жена, мъжът й е откликнал на зова на своята страна. Затова не се навъртайте около нея. Не идвайте тук, инак ще ви посрещна с пистолет в ръка. Не се обаждайте. Не ходете в нейната църква. Може би смятате, че нямам право на подобни забрани. Разрешете ми да ви напомня, че вие се намирате в Канзас Сити. Тук за две счупени ръце плащат двайсет и пет долара, а за петдесет без колебания ще ви светят маслото. Но за пълния комплект — когато първо ви чупят ръцете, а после ви убиват — се полага намаление. Ако продължите да настоявате, имайте предвид, че аз мога да си позволя да изхарча шестдесет и два долара и петдесет цента. Разбрахте ли ме?
— Да.
— А сега изчезвай — и то час по-скоро!
— Почакайте, мистър Джонсън: не ми се вярва, че ще прибегнете до услугите на наемен убиец…
— Не ви съветвам да изчаквате това да се случи.
— … предполагам, че сте напълно способен да свършите сам тази работа.
Настъпи пауза. После старецът изхъмка.
— Може и да сте прав — рече той и затръшна телефона.
Лазарус се качи на колата и потегли. Когато подмина църквата, посещавана от семейството му, установи, че е поел в посока на запад от булевард „Линууд“. Там бе видял за първи път Морийн…
И никога повече нямаше да я зърне.
Никога. Дори да се върне и да направи опит да поправи сторената грешка — парадоксите не съществуват. Грешките му сигурно са се вплели вече в неподлежащата на промяна тъкан на пространство-времето и всички тънкости на математиката на Анди, цялата мощ на „Дора“ не можеха да поправят нищо. На площад „Линууд“ той спря при „Бруклин Авеню“ и се зачуди какво да направи.
Да отиде до гарата и да се метне на първия влак за Санта Фе? Ако поне една от молбите му за помощ е достигнала през вековете, ще го вземат в понеделник сутринта и войната с всичките й тревоги ще се превърне в нещо далечно, а семейството му ще забрави за Тед Бронсън, за краткото си познанство с него.
Жалко, че не му достигна време да гравира последните послания, но въпреки това поне едно би трябвало да пристигне по предназначение. В противен случай ще го очакват едва през 1926 година. Но ако нито едно от тях все пак не е получено (а с тази вероятност би следвало да се съобрази, защото се опитваше да използва забавена кореспонденция по време, в което методът още не е влязъл в употреба), тогава ще му се наложи да чака до 1929 година и да се яви на срещата в съответствие с уговорката. Няма да има проблеми, защото на Дора и близнаците може да се разчита напълно. Но защо тогава се чувства толкова зле?